Валерий Пощаров: „Аз не заснемам хората, а им се покланям“ – Част 2
Завършил сте пластични изкуства. Как стигнахте от тях до фотографията?
Моят път започва още от художествена гимназия, където учих живопис. Във Франция пластичните изкуства са дефинирани по по-различен начин от много други места. Там фотографията влиза като жанр в тях. Там освен фотография учих и пърформанс. Може би неслучайно желанието ми за интеракция идва оттам. В момента моята фотография може да се определи най-точно като „participatory photography“. Опитах се да го преведа като „въвличаща фотография“, но е трудно да се формулира по този начин, защото дори и този жанр на въвличаща фотография в голяма степен е свързан с по-различен подход: в 99% от случаите авторите дават камери на хората и те снимат. Докато при мен хората отново са активни, те имат своята роля, но аз съм операторът.
:
Учил сте рисуване. Анри Картие- Бресон описва фотографията като моментно рисуване. И за Вас ли тя е това? Вие рисувате ли днес?
Много е интересен случаят с Картие-Бресон, защото действително в края на живота си той се оттегля от фотографията и продължава да рисува, но рисува портрети. Може би като начин на виждане с него не сме толкова различни. Рисунката като естество е също толкова директен израз, за разлика от живописта, в която има много повече подготовка и процесът е по-дълъг. Фотографията много прилича на рисунката по това, че може да запази една спонтанност и е по-директна форма, по-директен изказ. В същото време рисунката позволява да измисляме света и да бягаме от него по този начин. Аз като по-чувствителен човек може би имам тази склонност, но не искам да го правя, не искам да бягам от света, искам да бъда близо до него. Може да бъде много трудно понякога да приемем света, но все пак се надявам да не ме напуска този ентусиазъм.
You have graduated plastic arts. How did you end up working as a photographer?
My way begins in the National high school of art, where I studied painting. In France plastic arts are defined differently than in many other places. There photography is a genre included in plastic arts. In France I also studied performance. Maybe it is not by chance that my desire for interaction comes from there. At the moment my photography could be defined most accurately as “participatory photography”. I tried to translate it in Bulgarian as “въвличаща фотография“. However it is difficult to formulate it in this way because even this genre of the participatory photography to a large extent is related to a different approach: in 99% of the cases the authors give cameras to the people and they take photos. In my case the people are also active, they have their role, but I am the cameraman.
:
You have studies painting. Henri Cartier-Bresson describes photography as a momentous painting. Is it the same for you? Do you paint nowadays?
The case with Cartier-Bresson is very interesting, because in the end of his life he indeed withdrew from photography and continued to draw but he was drawing portraits. Maybe as a way of seeing things we are not that different with him. The drawing in its essence is just as direct method of expression unlike the painting where there is much more preparation and the process is longer. The photo resembles the drawing in the ability to preserve the spontaneity and in being a more direct form, a more direct language. At the same time the drawing allows us to imagine the world and thus to run away from it. As a more sensitive person, I probably have this inclination but at the same time I don’t want to do it, I don’t want to run away from the world, I want to be near it. Sometimes it can be very hard to accept the world. However, I hope that the enthusiasm will not leave me.
Имахте идея да направите изложби в изоставени сгради без публика по проекта „Последният човек на Родопите“. Осъществихте ли я?
Да. Това беше най-вълнуващото преживяване за мен самия, защото докато в продължение на години пътувах из Родопите, в тези близо 1000 села, голяма част от тях вече изоставени, натрупвах в себе си много тъга. Понякога имах нужда да си говоря с хора, а тях ги нямаше. В тези моменти си говорех сам, водех въображаеми диалози с хората, които вече не бяха там. Замислих се върху историята за Орфей и Евридика и в един момент стигнах до извода, че Орфей, поглеждайки назад, за да види Евридика, всъщност се обръща към миналото, като така губи бъдещето. Хванах себе си в същия грях. Проектът постепенно се превърна в едно чистилище, в което трябваше да преосмисля собственото си бягство. Тези изложби, които направих, бяха един своеобразен поклон, защото аз взех много от този свят и исках да върна нещо там. Заковавах снимките за стари сгради и полупаднали дувари в запустели села и махали и ги показвах в инстаграм. Така те пак стигаха да хората, но бяха вече една молитва, която можехме заедно да съпреживеем. Не си представях, че този проект ще бъде наблюдаван в изискана галерия с чаша вино в ръка. Той се нуждаеше от един много по-различен език, с който да бъде представен. Освен тези своеобразни изложби на изоставени места направих и 10 представяния на фотокнигата, която излезе, в малки родопски общини. До ден днешен в София не съм я представял и не изпитвам такава необходимост. Тя отново стига до всеки, който желае, но нейният път е по-различен. Представянията винаги бяха в един по-камерен формат и бих казал, че това съхрани атмосферата по един много красив начин.
You wanted to hold exhibitions in abandoned buildings without audience as part of the project “The last man standing in the Rhodope Mountains”. Did you fulfill this goal?
Yes. This was the most exciting experience for me, because while I was travelling for years throughout the Rhodope mountains, in this nearly 1000 villages, many of them already abandoned, I amassed a lot of sadness. Sometimes I needed to talk to people and there were none. In these moments I was talking to myself, having imaginary discussions with the people who weren’t there anymore. I starting thinking about the story of Orpheus and Eurydice and at a certain moment realized that by looking back to see Eurydice Orpheus was actually turning to the past, thus losing the future. I caught myself fallen in the same sin. Gradually the project became a purgatory, in which I had to reconsider my own escape. The exhibitions that I did were a sort of a bow, because I took a lot from this world and wanted to return something there. I nailed the photos on old building and half-fallen walls in derelict villages and neighborhoods and I showed them on Instagram. In this way, they still reached the people but they were more like a prayer, which we could conduct together. I didn’t imagine this project to be exhibited in an elegant gallery where people walk around holding a glass of wine. It needed a much more different language which to present it. Apart from these so-called exhibitions in desolate places, I also presented the photo book from this project in 10 small municipalities in the Rhodope Mountain. To this day, I haven’t presented the book in Sofia and I don’t feel the need to do it. The book can still reach everyone who wants it but its way is different. All the presentations were always in front of a smaller audience and I would say that this preserved the atmosphere in a very beautiful way.
Казвате, че Ви е отнело 14 години да се освободите от черно-бялата фотография. Цветната ли е тази на свободата, тази, която олицетворява живота?
И двете носят своя живот в себе си, но чернобялата е една абстракция на реалността. Абстракция, защото тя е само една част от реалността. Когато лишим кадъра от цвят, виждаме много повече обекта. Контрастът и всички изразни средства ни тласкат да видим първо темата. В интерес на истината, да снимаш в цвят е голямо предизвикателство, защото ние фотографите сме много зависими от реалността и чисто композиционно дори е предизвикателство да намерим правилната среда, в която всичко в кадъра да бъде на мястото си, да не бъде нещо, което отклонява от основното. Всъщност аз съм доволен от този дълъг път, защото когато пред теб има някакви ограничения, си изправен пред много предизвикателства: какво да кажеш, как да го кажеш. Ефектността и парадността на нещата остават на заден план и се учиш на това да изразяваш идеите си по-последователно. Колкото повече неща добавяш в палитрата (това е като да композираш сложна симфония), толкова по-трудно може да стане. Много е важно да се тръгва с отговорност към всеки един звук, който присъства в една такава композиция.
:
Днес имате ли предпочитания към един от двата типа фотография?
В момента съм много фокусиран върху цветната фотография, заради предизвикателството, което тя поставя пред мен, а именно тази приемаща роля: да приемам нещата такива, каквито са, и да търся все пак хармония в тях. Но зависи и от самия проект. Имам такива, които отново бих направил в чернобяло. Имам и идеи за нови проекти. Може би някой ден чернобялото пак ще присъства повече в моите кадри. Специално проектът „Баща и син“ трябваше да бъде в цвят.
You claim that it took you 14 years to break free from the black and white photography. Is color photography the one of freedom, the one that embodies life?
Both have their own life in themselves but black and white photography is an abstraction of reality. An abstraction because it is just one part of reality. When we deprive the frame of color we see much more the object. The contrast and all means of expression push us to see the topic first. As a matter of fact, to shoot in color is a great challenge because we photographers are very dependent on reality. Just if we talk about composition it is a challenge to find the right environment where all within the frame is at its proper place, where nothing diverts the attention from the main subject. In fact I am very happy with this long road, because when there are some limitations in front of you, you face a multitude of challenges: what to say, how to say it etc. The show remains at the background and you learn how to express your ideas in a more consistent way. The more you add to the palette (this is like composing a complex symphony), the harder it can get. It is of utmost importance to approach every sound in one such composition in a responsible way.
:
Today do you have any preferences for any of these two types of photography?
At the moment I am very much concentrated on the color photography because of the challenge it sets in front of me, namely this acceptance role: to accept things the way they are and to still look for harmony in them. There are photos that I would again do in black and white. I also have ideas for new projects. Maybe one day the black and white will again be more present in my photography. But the “Father and son” project especially had to be in color.
Обработвате ли снимките си? Режете ли ги?
И аз като Анри Картие-Бресон не си позволявам намеса. Държа особено на автентичността. Много редки са изключенията и когато си позволявам да ги направя, те по никакъв начин не променят реалността и композицията. В момента снимам със среден формат камера и това ми позволява някак да забавя процеса на самото снимане. То е свързано с много неща: първо, с голямо зачитане на момента, с изчакване хората да свалят маските си, да открият себе си, с много внимателно и пестеливо обмисляне на композицията, така че наистина да изчистя или освободя кадъра от всичко излишно. И второ, с желанието ми, доколкото е възможно, да изправя кадъра така, че хоризонталите и вертикалите да са равни, за да може зрителят да бъде поставен там, на сцената, до мен. Това планиране е достатъчно и не е необходимо после да измислям нещо допълнително. Т.е. аз вярвам, че кадърът или е станал тогава, на момента, или не е станал.
Do you edit your photos? Do you crop them?
Like Henry Cartier-Bresson I try not to interfere. I am quite particular about authenticity. There are very rare exceptions when I let myself do this and in these occasions, the reality and the composition are in no way affected. At the moment I use a mid-range camera and this lets me somehow slow the process of shooting itself. There are many things involved: first, a substantial consideration of the moment, waiting for the people to remove their masks, to find themselves, very careful and frugal deliberation on the composition, so that the frame is really cleared of any superfluities. And the second aspect is my desire to straighten the frame, as much as possible, so that the horizontals and the verticals are aligned thus allowing the viewer to be put there, on the stage, just next to me. This planning is enough and afterwards there is no need for me to invent something additional. Basically, I believe that a shot has either happened at that very moment or is hasn’t.
Снимал сте улична фотография? Не Ви ли интересува вече тя? Там също сте сред хора…
Интересува ме определено заради самия процес. Там малко се чувстваш като джебчия. Адреналинът, който тази фотография ти дава, е нещо много специално. Това усещане, че си там в мига, че или изпускаш момента, или го хващаш, все едно си малко и ловец. Но аз вече съм рибар, а не ловец, и някак се наслаждавам по-скоро на друго (смее се). Има и още нещо и то е свързано с времето, в което живеем. За съжаление или не, много голяма част от това, което, да кажем във времето на Картие-Бресон, е било интересна фотография, е било такава и заради улавянето на определен момент, а не толкова заради някаква концепция, философия или дори фотографско майсторство. Днес живеем във време, в което всеки има фотокамера и тези атрактивни, любопитни проявления присъстват така или иначе в интернет и социалните мрежи. Но много често аз самият се чувствам ограничен да изразя напълно себе си, защото, когато разчиташ на случайността, предизвикателството е много по-голямо и е по-трудно да изведеш една авторска идея и да изразиш послание или себе си отвъд една естетика.
You have done some street photography. Are you no longer interested in it? There you are also among people …
I am definitely interested because of the process itself. There one feels a bit like a pickpocket The adrenaline one gets from this type of photography is something quite special. The feeling that you are there at the right moment, that either you catch it or not…it is as if you are a little bit of a hunter. But nowadays I am already a fisherman and not a hunter and somehow I enjoy more something else (laughing) There is another thing and it is related to the time we live in. Unfortunately, or maybe not, a big part of what, let’s say in the time of Cartier-Bresson, has been interesting photography, was such also due to the capturing of a certain moment and not so much because of some concept, philosophy or even photographic mastery. Today we live in a time, when everybody has a camera and these attractive, curious displays are on the internet and in the social media. However, I often feel limited in fully expressing myself because when you rely on chance, the challenge is much bigger and it is harder to extract the author’s idea and to deliver a message or yourself beyond a certain aesthetics.
С какъв фотоапарат снимате: цифров или аналогов?
Цифров. Вече стават 20 години откакто се занимавам с фотография. Винаги съм снимал цифрово. В началото, ако от 100 фотографии имаше една на фокус, това беше наистина постижение. За мен беше много важно, защото още тогава започнах да мисля как не техничността да бъде водеща. В крайна сметка ето и една причина човек да вникне във фотографията отпреди 50-100 години, когато технически не е била толкова съвършена, но продължава да вълнува и днес.
What kind of camera do you use: digital or analogue?
Digital. It is already 20 years since I work in the field of photography. I have always shot digital. In the beginning it was a real achievement to have one photo on focus out of 100. It was very important for me, because at that time I started thinking how technicality to not be the leading element. Ultimately, this is another reason a person to immerse him/herself in the photography from 50-100 years ago when technically it was not so perfect, but still continues to move people today.
Какво е за Вас фотографията? Каква е целта й? Повече да успокоява или повече да провокира?
Ами аз не се интересувам като цяло от фотография.
:
Но се занимавате с нея…
Само я използвам, за да изследвам живота.
:
Но стигате и до хората с нея …
Тя е само един език, но да, трябва да призная, особено с проекта „Баща и син“ получавам и някои много трогателни, емоционални, силни, въздействащи, хващащи ме за гърлото истории – хора, които преживяват липсата на баща или друга лична история. Виждам как понякога този проект действа по начин, който би ме притеснил. Но си казвам, че може би отвъд тази лична история стои една по-голяма ценност и аз трябва да се абстрахирам от тази лична история, за да може идеите в нея да бъдат по-важни и по-универсални. Бих искал да правя хората щастливи. Със сигурност има много хора, които ще ме помнят с това, че съм им оставил един такъв спомен с техните близки, което само по себе си е удовлетворяващо. Давам си сметка и как този проект може да натъжи някого. Но тук аз нямам контрол. Този проект може да бъде изследван като метод, който да се използва във фамилната терапия. Аз виждам резултата. Имаше случаи, в които баща и син възобновяват отношенията си след този портрет.
Дори и само това да е …
Дори и само това да е …
What is photography for you? What is its aim? To soothe or to provoke?
Well, I am not that interested in photography in general.
:
But it is your work …
I am just using it to explore life.
:
But you reach the people with it …
Photography is only a language but yet, I must confess, especially with regard to the “Father and son” project, I receive some very touching, emotional, powerful and throat seizing stories – people, who suffer the lack of a father or another personal drama. I see how sometimes this project touches people in a way that makes me uncomfortable. But I say to myself that maybe beyond this personal story there is a higher virtue and I should set myself aside from the story in order the ideas in it to be more significant and universal. I want to make people happy. I am sure many people will remember me with the memory I have left them with their closed ones and this is appeasing. I am also aware how this project might distress some people. But I have no control here. The project could be examined as a method to be used in family therapy. I see the result. There were cases when father and son renewed their relationship after the portrait was made.
Even if only this …
Even if only this …
1 Comment
Коментарите са неаквитни
Вижте още
House N1 в покрайнините на София
Проектът за еднофамилна къща „House N1“ е дело на арх. Ник
Архитектурните бижута на Фридрих Грюнангер в България
За мнозина може би името на австрийския архитект Фридр
Pingback: Валерий Пощаров: „Аз не заснемам хората, а им се покланям“ – Част 1 - Antrakt