Зейнеп Танбай: „Всичко, което ме интересува в живота е в моята хореография“
В рамките на 15-тото издание на филмовия фестивал МЕНАР имахме удоволствието да гледаме прекрасния документален филм „Остава мигът“, посветен на голямата турска танцьорка и хореографка Зейнеп Танбай, която ни впечатли със своята грация и спокойствие, с начина, по който общува с танцьорите в трупата си, както и с активната си гражданска позиция и със силата на характера си. Решихме да се свържем с Зейнеп Танбай и да си поговорим с нея за танца, за творческия процес, за любимите й моменти в живота, за истината и надеждата.
Within the 15th edition of the MENAR film festival we had the pleasure to see the wonderful documentary “An Kalir” devoted to the great Turkish dancer and choreographer Zeynep Tanbay, who made us a huge impression with her grace and tranquillity, with the way she communicated with the dancers in her group, as well as with her active civil opinion and with the strength of her personality. We decided to reach out to Zeynep Tanbay and to talk with her about dance, creative process, her favourite moments in life, as well as about truth and hope. The title of the interview is Zeynep Tanbay “Everything that concerns me in life is in my choreography”
Здравейте, Зейнеп. Къде ви намираме днес? С какво се занимавате в момента?
Здравейте. Беше голяма изненада да получа съобщение от София. Това трябва да е красотата на изкуството, че обединява хората. А иначе в момента съм заета с оцеляване! Това, е с което човек са занимава в страни като Турция 🙂 Опитваш се да оцелееш винаги и завинаги …
:
Кое е любимото ви музикално произведение или любимият ви композитор?
Всяко музикално произведение, което съм използвала в танците си ми е любимо. Филип Глас, Ян Тиерсен, Вивалди са композитори, които са били голяма част от моите танци. Но ако знаех за Хания Рани, когато правех хореографии…, тя е божествена. От друга страна, Ленард Коен е „моят човек“!
Hi, Zeynep. Where does our message find you? What are you involved with at the moment?
I was looking at my instagram when I saw your message. It was a big surprise to get a message from Sofia. That must be the beauty of art, it reunites people.
At the moment, I am involved with surviving! That’s what you do in countries like Turkey 🙂 You try to survive always and forever..
:
What is your favourite musical piece? Composer? Writer?
Every musical piece that I used in my dances is my favourite music. Philip Glass, Yann Tiersen, Vivaldi are composers that were a great part of my dances. But if I knew Hania Rani when I was choreographing, she is divine. On the other hand, Leonard Cohen is „my man”!
Работила сте и като танцьор, и като хореограф. Сега от дистанцията на времето, което от двете смятате, че e било по-удовлетворяващо и същевременно изискващо от Вас? Кое Ви донеса повече радост и защо? А дейността Ви като активистка?
И танцуването и хореографията са удовлетворяващи, всяко по своя начин. Първо започваш да танцуваш. И да се опиташ да бъдеш танцьор е първото и най-трудно постижение. Ако накрая станеш танцьор, това е най-удовлетворяващото. Пътят, който изминаваш, за да станеш танцьор е изключително труден. Няма нищо друго ва света като танца, което да изисква еднакво добро състояние на тялото, ума и душата. За да станеш музикант, ти трябват ум и душа, или пък спортист – ум и тяло, но за танцьор ти е необходим, както аз го наричам „перфектния триъгълник“, където тяло-ум-душа работят едновременно. Какво може да бъде по-удовлетворяващо от това?
Хореографията пък е креативност, създаваш нещо ново на този свят. Нещо, което не го е имало и съществува, защото ти си го създал. Много прилича на раждането. А какво може да е по-удволетворяващо от това? Така, че и двете са много удовлетворяващи като същевременно са изключително трудни и безкрайно изискващи. Единственият начин да се справиш с трудностите са безкрайна обич и вяра. Удоволствието е едно и също при двете. Като момента, в който планинарите изкачат хималайските върхове.
Танцът и хореографията са мои избори в личния ми живот. Избрани са за собственото ми удоволствие и самооткриванe. Но всичко, което правих като активистка, беше за другите. Животът и правата на другите, справедливостта, която заслужават. Да, накрая ще споделя танца си с публиката, но началото съм аз, докато цялата ми дейност на активист беше само за другите.
:
При връзката Ви с танца през годините има ли някакъв момент, който Ви е най-скъп?
Ще ценя всеки един от важните моменти: когато една от най-великите балетни учителки на своето време, Суламит Месерер, писа на майка ми да ме изпрати в Ню Йорс в американското Балетно училище, където тя стана главен преподавател; когато направих първото си соло на фестивала в Авиньон, когато Пол Тейлър говори с мен след като ни беше гледал часа, похвали ме и ми даде пълна стипендия; когато бяха избрана за солистка в арабския танц в „Лешникотрошачката“ на Лоис Холтън по време на първия ми сезон в Танцовия театър на Минесота; когато Наталия Макарова хареса моето танцуване; когато влезнах в танцовата трупа на Марта Греъм и танцувах на най-незабравимата сцена в Театър Колон в Буенос Айрес; когато станах преподавател в училището на Марта Греъм; когато основах моята собствена танцова трупа ZTDP в Истанбул; когато Владимир Малако изигра мой дует на галата в Държавния балет в Берлин; когато ZDTP имаше представления в Тел Авив, Атина и София. Боже мой, май с изключение на лошите моменти всеки друг е бил съкровище за мен!
:
Казвате, че искате да се вижда човешкото у танцьорите и публиката да може да се разпознава в тях и постигате това чрез почти пълно абстрахиране, чрез премахването на всичко от сцената и оставянето там само на танцьорите. Сякаш искате да постигнете абсолютната истина. Възможна ли е тя?
Това е най-добрият въпрос, който някога са ми задавали. Благодаря ви! Разбира се не знам истинския отговор! Абсолютната истина е идея, която е предмет на дискусии отдавна. Първо, благодаря ви, че така добре изразявате това, което наистина се опитвам да постигна с моя танц, да може би всички творци се опитват да достигнат абсолютната истина. Възможна ли е тази истина, това е въпросът.
Оставяйки абсолютната истина настрана, мисля, че истината трябва да е възможна. Какво би било, ако идеята за истината не е част от живота ни? Само гледайки какво се случва в този свят със съществуването на истината, ни казва какво би било без нея.
Абсолютната истина в изкуството е много подобна на идеята за съвършенството. Възможно ли е съвършенството?
Едно от най-важните неща, които научих в танца, е че независимо колко търся съвършенството, нито аз, нито танцът ми можем да сме перфектни. Но човек никога не трябва да се отказва от него и трябва да продължава да се стреми към него. Самият стремеж към съвършенство е съвършенство. Безкрайният път в търсене на съвършенството и абсолютната истина е изкуство.
You have worked both as a dancer and as a choreographer. Now from the distance of time which one would you say was more fulfilling, required from you more, gave you more pleasure and why? And what about your work as an activist?
Dancing and choreographing, they are both fulfilling in their terms. You start dancing first. And trying to be a dancer is the very first and most difficult achievement. If you become a dancer at the end, only that, is very fulfilling. The route you walk to become a dancer is extremely difficult. There is nothing in the world that will require body, mind, soul wellness equally as it is in dance. To become a musician you need the mind and soul, or a sports person you need mind and body, but for a dancer you need what I call ‘perfect triangle“ where body-mind-soul works simultaneously. What can be more fulfilling than this?
Choreography is creativity, you bring something new to the world. Something that was not there exists because of your creation. It is very similar to giving birth. And what can be more fulfilling than that?
So they are both very fulfilling while they are both extremely difficult and there are endless requirements for both. The only way to conquer these hardships is to have endless love and believe. The pleasure is the same for both, it must be like the moment when the mountaineer reaches the Himalayan peaks.
Both dance and choreography are my choices of my personal life. They are chosen for my own self pleasure, my own self discovery, self observation, self query. But anything I did as an activist was for the others. The others’ lives, rights, justice. Yes, at the end I share my dance with the public but the starting point is me/myself, while all my activism was only for others.
:
In your relationship with dance throughout the years is there a moment that you treasure most?
I will treasure every moment of touchstone: when one of the greatest ballet teachers of her time, Sulamith Messerer, wrote to my mother to send me to New York to the School of American Ballet where she became the head teacher; when I performed my very first solo in Avignon Off Festival; when Paul Taylor talked to me after watching the class, complimented me and gave me full scholarship; when I got the soloist in Arabian dance in Loyce Houlton’s Nutcracker in my very first season in Minnesota Dance Theater; when Natalia Makarova loved my dancing; when I got in the Martha Graham Dance Company and performed at the most unforgettable stage Teatro Colon in Buenos Aires; when I became a teacher at the school of Martha Graham; when I founded my own dance company ztdp in Istanbul; when Vladimir Malakhov performed a duet of mine in the gala of Staatsballett Berlin; when ztdp performed in Tel-Aviv, Athens and Sofia. My God, I guess except the bad ones almost every moment was a treasure for me!
:
You say you would like the dancers to be human and the audience to recognize themselves in this and you achieve this by almost total abstraction, by removing everything from the stage and leaving only the dancers, its as if you want to reach the absolute one truth. Is truth possible?
This is absolutely the best question ever asked to me, thank you! Of course I do not know the real answer! Absolute truth is a long debated notion.
Firstly, thank you also for expressing so well what I really try to reach in my dance, yes maybe all artists are trying to reach absolute truth. Is that truth possible, that is the question.
Absolute truth aside, I think truth should be possible. What would be if the notion of truth is out of our lives? Only to look at what is happening in this world with the existence of truth, can tell us what would be without it.
Absolute truth in art is very similar to the notion of perfection. Is perfection possible?
One of the most important things I learned in dance is that no matter how much I search for perfection, neither I nor my dance can be perfect. But never giving up on it and continuing to reach it despite that „absolute truth”(the fact that there is no perfection) is „perfection“ itself. The endless route to search perfection and absolute truth is art.
Има една алегория във филма „Моментът остава“, който видяхме в рамките на филмовия фестивал МЕНАР в София, в който виждаме нещата „горе“ и нещата „долу“, където „горе“ са нещата, които се случват в танцовото студио, а „долу“ са протестите на улицата – и това в голяма степен е алегорията за „чистия“ творец, който е откъснат от останалия свят, но при Вас няма разделение, нещата са смесени. Колко е важно това за Вас? И колко е трудно?
За мен мисълта и политическата позиция на твореца и активиста са смесени, те са неразделими. Всичко, което ме интересува в живота е в моята хореография. Всичките ми творби са свързани с нещата по света. Човешките същества са основния акцент в моя танц. Човешката природа, човешките отношения, връзките с живота и в живота. Интересувам се от това кои са елементите които ни правят хора и обстоятелствата, в които човечността се губи. Човешкият капацитет на жестокост, насилие и бруталност ме вълнува. Вдъхновявам се от целия свят и самия живот, от историческите събития и от съвсем съвременни такива. И всички те са политически.
Обичам да гледам танц, който е просто танци, красиво е. Но когато аз правя хореографията, всяко движение трябва да има смисъл, причина, история зад себе си. Хореографията е моят начин да изразя мислите и чувствата си чрез движението и чрез красотата на липсата на думи.
От друга страна, предпочитам нещата на сцената да са абстрактни, не очевидни. Цялостната концепция в творбите ми винаги е свързана с политиката и това трудно може да бъде пропуснато. И все пак частите в творбите ми може да са абстрактни. Но за мен всички те имат много специална история и причина. Така че това, което скандирам на улицата като активист и това, което изразявам на сцената като творец е една и съща идея, но в единия случай е лозунг, а в другия – изкуство.
:
Говорила сте за стриктните правила и за нуждата от дисциплина в танца и в същото време Вашите ученици описват методите Ви като много меки и радикално демократични. Къде е истината? Или по-точно, кое е това, което позволява на група хора да функционират заедно при такава висока интензивност, без това да е постигнато чрез налагане на волята на един или друг? Питам във връзка с танца, но същото е валидно и за активизма.
По мое време танцовите учители и хореографите бяха много сурови, авторитарни, дори груби. Винаги съм мразела това. Танцът е изключително трудно и изискващо нещо. Защо да правим положението още по-тежко? Аз не страдах заради техническите трудности в танца, а от грубата, негативната и безчувствена власт. Така че още преди да стана преподавател/хореограф знаех, че няма да бъда като тях.
С моята трупа, ZDTP, аз бях преподавателят, хореографът, създателят на концепцията, репетиционният директор. Така всъщност бях властта във всеки един момент. Точно в този момент човек трябва да е най-малко авторитарен, най-демократичен, мил, състрадателен, разбиращ, чувствителен, зрял, изобщо да бъде всичко най-добро от себе си. И тогава я има „групата от хора, която функционира при такъв висок интензитет без това да е постигнато чрез налагането на волята на един“. Уважение и обич са ключовите думи. Винаги съм изпитвала толкова много любов и уважение към всички танцьори с които съм работила.
И в танца, и в активизма, без значение каква ти е позицията, трябва да уважаваш хората и да си равен с тях. И винаги трябва да знаеш, че каквото и да правиш с тях, не си по-висш от тях.
:
В едно друго интервю казвате, че човек трябва да следва стриктна дисциплина и правилата, за да стане техен господар и да се озове на пътя на свободата. Смятате ли, че хората наистина искат свобода? Хората не ръждясват ли и не стават ли конформисти докато следват правилата?
Мисля, че говорех за това по отношение на танцьорите. Но когато мисля за хората, напълно съм съгласна с вас, че има хора, които стават конформисти следвайки правилата. Но онези, които се борят за правата си, те търсят своята свобода. Всъщност това е сблъсъка на конформизма, прегърнат от държавите и борбата за свобода, прегърната от тези, които солидарно се борят за свобода по улиците.
There is an allegory in the film “the moment remains” shown at the MENAR Film Festival in Sofia, with the upstairs and downstairs, where upstairs is what happens in the dance studio and downstairs where protests are taking place on the street – and this is very much the allegory of the “pure” artist, removed from the rest of the world, but with you there is no separation, they are fused. How important is that for you? And how difficult?
About thought and political stand as the artist and activist, yes they are fused for me, they are inseparable. Everything that concerns me in life is in my choreography. All my works are related to the world’s issues. Human beings are the main focus of my dance. Human nature, human relations, relations with life and within life. I am interested in what are the elements of being human and the circumstances in which humanity is lost. Human’s capacity for cruelty, violence and brutality are my concern. I get my inspiration from the whole world and life itself, from the historical experiences to very current events. And all these issues are political.
I love to watch a dance which is just a dance, it is beautiful. But for myself, when I choreograph, every movement should have a meaning, a reason, a story behind.
Choreography is my quest to express my thoughts and feelings through movement and through the beauty of absence of words.
On the other hand, I prefer to make it abstract on stage, not an obvious event. The whole concept of my work has always a political view which is hard to miss, yet the parts inside the work may be abstract. But for me, they all have a very specific story and reason.
So actually what I shout in the street as an activist and what I express on stage as an artist is the same idea, but one is a slogan, the other is art.
:
You have talked about the strict rules of dance and the need for discipline in dance and at the same time your students describe your method as very soft and radically democratic. Which is it? 😊 Or more to the point, what is it that allows a group of people to function together at such a high frequency, without this being achieved through imposing the will of one or the other? I ask this question in relation to dancing but I think it is equally valid in relation to activism?
During my period the dance teachers and choreographers were very harsh, authoritarian, even rude. I always hated that. Dance is extremely hard and demanding and as I mentioned previously the requirement of the „perfect triangle“ besides the strict rules, extreme discipline, dance is known as one of the hardest „jobs.“
So why make it harder? There is simply no need to make it harder and a lot of reasons to make it as easy as possible. I did not suffer because of the technical hardship of dance but suffered from rude, negative and heartless authorities. So I knew before being a teacher/choreographer that I would not be like them.
With my company, ztdp, I was the founder of the company, I was the teacher of the dancers, I was the choreographer, I was the creator with the concept, I was the rehearsal director, so actually I was the authority in every point. And exactly at that point, one should be the most un-authoritarian, the most democratic, the kindest, the most compassionate, the most understanding, the most sensible, the most mature, the most anything good! Then, you will have „a group of people to function together at such a high frequency, without this being achieved through imposing one’s own will.“
Respect and love are the key words. I always had and have so much love and respect for all the dancers that I work/ed.
Both in dance and in activism no matter what your position is, you have to have respect for people and be equal with them. And you should always be aware that whatever you are doing for them, you are not superior to them.
:
In another interview you say that one needs to follow strict discipline and the rules to become their master and reach the road to freedom. Do you think that people really want freedom? Don’t people get rusty and conformist while following the rules?
I think I was talking about the dancers on this issue. But when I think for people, I totally agree with you for the ones who get conformist while following the rules.
But the ones fighting for their rights are looking for their freedom. In fact, this is the war between the conformists embraced by states and those fighting for freedom embraced by streets and solidarity.
Произведението, което репетирате във филма – „Араз“ – е кръстено на изоставено кюрдско село след като властите изискват от местните хора да станат пазачи, но те отказват и цялото село е прогонено. Но това е също и всяка една история на изгнание, копнеж и принадлежност, има борба, но с борбата винаги има и надежда. Сега има тишина. Има ли надежда в тишината, в бездействието? Или можем да извлечем надежда само от действието?
Надеждата я има във всяко състояние. Както и с идеята за истината, не можем да живеем без надежда. Така, че ако има бездействие, то е ще бъде последвано от действие, което чака да избухне… като затишие пред буря. Но тишината се харесва на управниците. А ако има твърде много мълчание от страна на хората, то или те живеят в страна като Швеция (там има тишина, защото те са щастливи) или в страна като Северна Корея (там са принудени на мълчание!)…Предполагам, че тишината може да е продиктувана от различни причини.
Някога тук имахме лозунг, „Недей да мълчиш. Ако мълчиш, ще дойде твоят ред“. Аз бих предпочела „Недей да мълчиш дори и твоят ред никога да не дойде!“
:
Как бихте описали ситуацията със съвременния танц в Турция? Какви са предизвикателствата, с които той се сблъсква днес?
Развива се, но основно в Истанбул и много малко в Анкара. Обучението по модерни танци е много посредствено и се развива бавно доколкото чувам от студентите. Моята трупа – ZDTP Танцовият Проект на Зейнеп Танбай, беше първата трупа за модерни танци в частния сектор (независима от държавата), която успя да поддържа 10 танцьори, които работеха това и бяха на редовни договори. Това беше възможно благодарение на спонсорството. Но отрязаха спонсорството и трупата се разпадна.
Фрийленсърите танцьори и хореографи се събират заедно за постановки и им е трудно да си осигуряват редовно работа. Въпреки тези обстоятелства, аз съм щастлива, че все още има талантливи творци, жадни да представят и да създават.
Танцът има нужда от повече помощ от държавата, общините и частния сектор. За съжаление никой от тях няма достатъчно умствен, културен и визионерски капацитет, за да направи това за танцовото изкуство.
Но аз не губя надежда! 🙂
The piece you rehearse in the film – Araz – is named after an abandoned Kurdish village after the authorities asked the locals to come forward as guards and when they refused the whole village was banished? But it is also every story of expulsion, longing and belonging, there is struggle but with struggle there is always hope. Now there is silence. Is there hope in silence, in inaction? Or is it only from action that we derive hope?
Hope exists in any condition, like you said even in struggle there is always hope. And like the notion of truth, we cannot live without hope. So if there is an inaction it is because there will be an action waiting to explode. Like the calm before the storm. But silence is the preference of rulers, if there is too much silence in people, they are either living in a country like Sweden (there is silence because they are happy) or they are living in a country like North Korea (they are sentenced to be silent!)…I guess silence may have really different reasons.
Once we had a slogan here, „Don’t be silent, if you do, it will be your turn.“
I would prefer „Don’t be silent, even if it will never be your turn!“
:
How would you describe the situation with contemporary dance in Turkey? What are the challenges that it faces nowadays?
Contemporary dance is developing but mostly in Istanbul and very little in Ankara. The education for modern dance is very mediocre and developing slowly as far as I hear from students. zeynep tanbay dance project, ztdp, was the first modern dance company in the private sector (independent of the state) that was able to gather 10 dancers who were working on a regular basis with contracts. This was possible by the sponsorship, they just cut the support and the company felt apart.
The free-lance dancers and choreographers get together for the performances and have a hard time working regularly. For all these circumstances, I am glad that there are still talented artists who are eager to perform and create.
Dance needs more support from the state, municipalities and private sector. Unfortunately none of them hold enough mental, cultural and visionary gear to do that for the art of dance.
But I have hope 🙂
Вижте още
Йълдъз Моран и поезията в живота
Творбите на знаменитата турска фотографка Йълдъз Мора
Зейнеп Танбай: „Танцът е моят живот“
Танцьорка, хореографка, преподавателка, Зейнеп Танбай
