Валерий Пощаров: „Аз не заснемам хората, а им се покланям“ – Част 1
Странно, но не бях попадала на фотографските творби на Валерий Пощаров. Случайно миналия месец видях статията за неговия проект „Баща и син“ в Lens Culture. Снимките и идеята зад тях веднага ме грабнаха. Разрових се в интернет, открих сайта му и разгледах и други негови проекти. Колкото повече виждах, толкова повече в мен се разгаряше желанието да се срещна с този толкова талантлив български фотограф, да си поговоря с него и да разбера повече за това, което го провокира да се заеме с един или друг проект, за методите му на снимане, за предпочитанията му във фотографията и за това какво е тя за него. Успях да се видя с него малко преди да замине за Грузия, за да продължи там работата си по проекта „Баща и син“. Разговорът с Валерий беше истинско удоволствие, а от всяка негова дума струеше отдаденост, неподправеност и истинска любов към това, което прави.
Валерий Пощаров е роден през 1986 г. Учи в Националната художествена гимназия във Варна, а след това пластични изкуства в Сорбоната в Париж. Има множество изложби в различни европейски страни. През 2022 г. издава първата си книга: „Последният човек на Родопите“. Това е един проект, по който работи 14 години по време на които обикаля близо 1000 села.
It is strange but I haven’t come across the photography of Valery Poshtarov. Last month by pure accident I saw an article about his project “Father and son” in Lens Culture. The photos and the idea behind them immediately grabbed my attention. I started searching the internet, found his website and went through his other projects.The more I saw, the more I wanted to meet this talented Bulgarian photographer in order to discuss with him and learn more about what provoked him to undertake the different projects, what methods he used, what were his photographic preferences and what photography meant to him. I managed to meet him shortly before his trip to Georgia, where he will continue his work on the project “Father and son”. The conversation with Valery was a pure pleasure and in everything he was saying I couldn’t help but notice his dedication, sincerity and true love for what he was doing.
Valery Poshtarov was born in 1986. He studies at the National academy of arts in Varna and then plastic arts at the Sorbonne in Paris. He has multiple exhibitions in different European countries. In 2022 Valery published his first photo book „The last man standing in the Rhodope Mountains.” He has been working on this project for 14 years and during this time has visited nearly 1000 villages.
–
The title of the interview is „Valery Poshtarov: “I don’t take photos of people, I bow to them”
Вашият фото проект „Баща и син“ предизвика истински фурор сред нашите читатели. Къде се крие неговата магия?
Преди всичко този проект крие своята универсалност в липсата на информация, която да споделям. Често хората ме питат „Каква е историята на тези баща и син?“ Искат да знаят. Съветваха ме и да започна да разказвам историите на тези бащи и синове. Разкривам много малко неща за самите фотографии и го правя целенасочено. В един свят, в който сме свикнали да консумираме съдържанието, да изяждаме и изплюваме всяка една нова история, мисля, че дадох на зрителя свободата да изгражда образа наравно с мен.
:
Т.е. идеята Ви е всеки да вижда своята история в тези снимки?
Точно така. Тази тема е толкова универсална колкото и човечеството. Всеки от нас има баща, като той не е само едно физическо проявление на близък родственик. Той е там, откъдето идваме, връзката ни с външния свят, търсенето на идентичност, отстояването й. Всички ние припознаваме смисъла на тази тема и тя е нашата тема, на всеки един човек.
:
И все пак в нашето общество тя е някак табу. Искахте да предизвикате размисъл по нея ли?
Като цяло, от аксиологична гледна точка, много ме вълнува кога едно проявление започва да носи смисъл за хората, кога един феномен може да бъде припознат и съответно изразен. Отново се връщам на времето, в което живеем, защото с каквото и да се занимаваме, няма как да работим в изолация от света около нас. Времето е такова, че има изключително много информация и неща, които трябва да асимилираме. От значение е и, че бащите и синовете застават пред обектива с цялата си отговорност. Това не са фотографии, които са взети мимоходом, като „откраднат“ кадър в уличната фотография например. Тук самото присъствие на хората е много ангажиращо. Дори най-малко говорим за самото хващане за ръка. Това, което има голямо значение, е всъщност цялото заявяване на сериозността и на преживяването на този акт. Тези хора подчертават с цялата си осанка, че застават със своята личност и изразяват някакво послание. Всеки – своето, но винаги заедно за ръка.
Your photo project “Father and son” caused a real stir among our readers. What is its magic?
Above all the uniqueness of this project is in the lack of information. I don’t share information about it. People often ask me “What is the story of these father and son?” They want to know. I was advised to start telling the stories of these fathers and sons. But I reveal very little about my photos and I do it with a purpose. In a world, where we are used to content consumption, to eating up and spitting every new story, I think I gave the viewer the freedom to build the image on an equal level with me.
:
So your idea is everyone to see his own story in these photos?
Precisely. This topic is as universal as humanity. Each of us has a father and this father is not just a physical expression of a close relative. His is where we come from, our link to the outer world, our search for identity and our defense of this identity. We all acknowledge the meaning of this topic and it is our topic, the topic of each and every one of us.
:
But still this is a somewhat taboo topic in our society. Did you want to provoke some reflection on it among the people?
In general, from an axiological viewpoint, I am very interested in when a certain act starts bearing some meaning to the people, when a phenomenon could be recognized as own and then expressed. And I again get back to the time we live in, because whatever we do, there is no way to work in isolation from the world around us. We live in a time when there is so much information and things we need to comprehend. It is also important that the fathers and sons in the project stood in front of the camera with all their responsibility. These are not photos taken in a flash, they are not like a “stolen” moment in the street photography for example. Here the sheer presence of the people is very engaging. And the least we talk about it the holding of the hand itself. What is very important is the overall claim of the seriousness of the act as well as its experiencing. These people emphasize with their whole appearance that they stay in front of us with their personality and that they deliver a certain message. Each with his own message but always in hand with his father or son.
Как печелехте доверието на хората? Знаем, че в България имаме сериозен проблем с доверието.
Себеотрицанието е разковничето. Мисля, че това е едно от нещата, които ми носят най-силно удовлетворение от самия процес. Възможността да се поклоня на тези хора, които виждам, които снимам. И по този начин да забравя себе си, ставайки част от едно по-голямо цяло – това на човечеството. Мисля, че си личи, че аз заставам пред тях с едно много голямо почитание. Аз не ги заснемам, аз им се покланям и те за мен са всичко: моето вдъхновение, моят смисъл. Те са и моето изразно средство, материалът, с който работя. Както един скулптор вае глината и я пипа с ръце, така и аз, със същата любов и отдаденост, работя с хората, които заснемам.
:
В едно интервю споделяте, че фотографията е изследователска дейност, която Ви помага чрез отделния човек да стигнете до един събирателен образ на човечеството. За момента какъв е образът, който успявате да изградите от различните хора, които снимате?
Той е много странен всъщност, защото в него отсъстват голяма част от онези черти, които обикновено разпознаваме. Много неща сякаш избледняват подобно на стара фреска, стар образ на ангел някъде в някой средновековен стенопис. Интересно е и че в историята на изкуството портретът има много странна еволюция. Отначало в голяма степен са липсвали портретни характеристики, черти на отделната личност, защото те са били също един такъв събирателен образ. Минава доста време докато портретът придобие очертанията на индивид. Всъщност, когато заснемеш толкова много хора, накрая наистина остава един събирателен образ, в който сякаш се губят отделните черти, отделните хора. Това е много освобождаващо, защото голяма част от проблемите, с които се сблъскваме, накрая се оказва, че са проблеми на личността, а не са проблеми на човечеството. И някак всичко изглежда много по-преодолимо.
:
Това ли е причината да снимате портретна фотография? Кое е онова, което Ви привлича в нея?
Имайки предвид, че отделната личност не ме интересува толкова заради самата личност, колкото заради по-широкия образ, който тя може да въплъти, портретът по-скоро играе ролята на медиатор, защото тези фотографии са предназначени да достигат до хората. Те не са писма в бутилка, които се надявам никога да не бъдат отворени, а по-скоро точно обратното. Те са един език, предназначен да стигне до хората. Ние припознаваме най-лесно други хора и виждаме себе си чрез другите. Това, мисля, по някакъв начин, разширява погледа на всеки един от нас. Ако можем да погледнем през очите на другия, надграждаме себе си и някак разбираме, че светът е по-голям от това, което сме си мислели.
How did you manage to win the trust of the people? We know that in Bulgaria trusting is a serious challenge.
The key is selflessness. I think this is one of the things that brings me the most joy during the process. The opportunity to bow to these people whom I see, whom I take pictures of. In this way I forget myself by becoming part of a bigger whole – the one of humanity. I think it is evident that I stand in front of them with a great deal of respect. I don’t take photos of them, I bow to them and they are everything to me: my inspiration, my meaning. They are also my means of expression, the material I work with. Just like the sculptor who models the clay and touches it with his hand, I work with the same amount of love and devotion with the people I photograph.
:
In an interview you say that photography is a research activity, which helps you attain a collective image of mankind through the image of the single person. What is this collective image that you have managed to grasp so far?
It is very strange in fact, because a big part of the features we usually recognize in people is missing. A lot of things fade away just like the colors of an old fresco, an old image of an angel somewhere on a medieval mural. It is interesting that in the history of art portrait has a very strange evolution. In the beginning to a large extent portrait characteristics, the feature of the person, were missing because they were also a collective image. A lot of time has passed before the portrait to start expressing the personality. In fact, when you take so many photos of people, at the end you are left with a collective image in which the individual features, the people seem to fade away. This is very liberating because at the end of the day it appears that many of the problems we encounter are individual and not mankind related ones. And somehow everything seems much easier to cope with.
:
Is this the reason why you do portrait photography? What is it that attracts you to it?
Having in mind that I am not that interested in the separate individual as a person but in the larger image which the human being can embody, the portrait plays more the role of a mediator because these photos are meant to reach out to the people. They are not messages in a bottle, which I hope no one ever opens. Just the opposite. They are a language intended to get to the people. We recognize the easiest other people and we see ourselves through them. If we could look through the eyes of the Other, we improve ourselves and somehow we realize that the world is bigger than we thought.
Засягате различни социални теми във фотографията си: свободата, религията, обезлюдяването, принудителната миграция. Има ли някаква тема, която Ви човърка, но не сте започнал да я снимате?
Има толкова много неща, които искам да направя, но начинът ми на работа изисква много голямо посвещаване и не мога да работя върху две теми едновременно. Трябва да се концентрирам върху самия процес, търсенето. Реално самото фотографиране може би е най-малкото от нещата, които правя, един процент от всичко. Преди това е търсенето на хората, на местата, изразяването на идеята, после пък идва унищожаването на всичко онова, което съм направил, но съм преценил, че не изразява идеята. Всички тези стъпки са невидими.
:
Т.е. в момента работите само по темата „Баща и син“…
Да. А Грузия ще бъде първото място извън България, в което ще посветя по-големи усилия върху този проект. Имам снимки на бащи и синове в Турция, в Гърция, в Сърбия, но толкова целенасочено досега в друга държава освен България, не съм подхождал. Идеята ми е, ако ми стигнат силите, след това да продължа и в други култури, защото мисля, че има още много какво да се изведе от тази тема.
:
Имате ли идея да сравните как в различните държави възприемат темата за връзката между баща и син?
Искам хората да го направят вместо мен. Всъщност накрая ще се стигне до един по-изчистен визуален изказ, който би послужил евентуално за тема за изследване от страна на визуалната семиотика, на философията, на фамилната терапия, на аксиологията, на сравнителната културология – много науки, които по някакъв начин се занимават не само с темата за баща и син, но и с ценностите като цяло. Тук имаме 2-3 паралелни линии на развитие. Едната е тази, в която аз имам директната среща с хората. Там процесът е насочен към тях и те накрая получават възможността да изживеят нещо за тях самите, да го филтрират през своята призма и да остане за тях една фотография, която ще има смисъл. Втората е този проект със снимки на едни конкретни хора да мине границата на личността и да започне да говори и да въздейства на хора, които не познават запечатаните на снимките, т.е. на публиката. Това е възможността темата и проектът да говорят и хората да припознаят и да открият себе си в него. Третата линия на развитие, която също е любопитна, е вече изследването на тази тема, а това става чрез институционализирането на проекта. Идеята е не просто да развия този проект в различни страни, а да се изградят и необходимите партньорства. Напр. сега в Грузия партньори са National Geographic и с тях ще работя в много тясно сътрудничество, за да може проектът да бъде изведен в една по-голяма цялост.
:
Снимате свободните, вярващите, изоставените, т.е. хора, които е трудно да определим като „мейнстрийм“. Защо?
По принцип „мейнстрийм“ хората не са табу за мен. Въпросът е, че понякога те са табу за самите себе си. За мен винаги е било много важно когато снимам хора те да са без маски. До голяма степен и това е задачата на фотографа – да стигне до човека. Този различен контекст, в който аз виждам хората и се опитвам да ги заснема, е отново едно търсене на мястото на човека като цяло. Няма как да има търсене, ако ние заставаме винаги с убеждението, че сме завършени личности, че сме готови да излезем пред света като един краен вид, една утвърдена форма на съществуване. И всъщност повечето хора, които слагат някаква маска, се опитват да изглеждат точно така, все едно те са вече една крайна форма на съществуването. Животът и човечеството не започват с нас. Опитвам се по-скоро да проследя линията на нашата обща същност на базата на точно тези хора, които носят и пренасят щафетата от един човек на друг, а не тези, които я издигат високо във въздуха.
Your photography deals with various social topics: freedom, religion, depopulation, forced migration. Is there a topic that you really want to tackle but you haven’t started photographing it?
There are so many things I want to do but my way of work requires big devotion and I can’t work on two topics simultaneously. I have to focus on the process itself, the search. In fact the taking of the photos is maybe the least of the things I do, one percent of the whole. Before that I look for the people, the places, for the way of expressing the idea. Afterwards I have to erase all the photos that didn’t live up to the idea they were meant to express. All these steps are invisible.
:
So at the moments you work only on the “Father and son” project …
Yes. And Georgia will be the first place outside Bulgaria where I will devote much efforts on the project. I have photos of fathers and sons taken in Turkey, Greece, Serbia but I haven’t undertaken any such focused endeavor in another country. I would like, if I have enough force, to continue with this project in other cultures because I think this topic has a lot more to offer.
:
Do you plan to compare how people in the different countries perceive the relationship between father and son?
I want to people to do it instead of me. In fact at the end a purer visual expression will be achieved which could be explored by visual semiotics, philosophy, family therapy, axiology, comparative cultural studies – there is a multitude of disciplines, which deal not only with the topic of the father and the son but with virtues as a whole. Here we have 2-3 parallel lines of development: The first is the one in which I have direct meeting with the people. There the process is oriented towards them and at the end they get the opportunity to live something just for themselves, to filter it through their own viewpoint and to get one photo that will be filled with something meaningful to them. The second line is this project, with the photos of specific men, to go beyond their personalities and to start “talking” to the people who do not know personally those on the photos. And here comes the possibility all those people to recognize and find themselves in this project. The third line is the exploration of the topic which can happen through the institutionalization of the project. My idea is not just to develop the project in different countries but also to establish the necessary partnerships. For example, I am teaming up with National Geographic in Georgia and will be working very closely with them in order for the project to be brought to a more substantial whole.
:
You take photos of the free, the believers, the abandoned – all those people that are not mainstream. Why?
In general the mainstream people are not a taboo for me. The problem is that sometimes they are taboo for themselves. It has always been of utmost importance to me when photographing people, they to be without masks. To a large extent this is exactly the job of the photographer – to reach the person. This different context in which I see the people and try to photograph them is again part of the search for the place of the human being in the whole. Search will not exist if we are always confident that we are fulfilled personalities, ready to step in front of the world in a “final version”, in a ratified form of existence. And in fact most of the people, who put on some kind of mask, are trying to look exactly as if they are already one complete form of existence. Life and humanity don’t start with us. I am more or less trying to follow the line of our common nature on the basis of exactly those people, who carry and pass the torch to one another and not those who raise it high in the air.
