Джесика Ланг: Моята мечта? Световен мир!
Преди дни голямата американска актриса Джесика Ланг пристигна в София. Носителката на двe награди „Оскар“, три награди „Еми“, пет награди „Златен глобус“, една награда „Тони“ е в България, за да открие лично изложба на свои фотографии в Националната художествена галерия. Събитието се провежда в рамките на шестнадесетото издание „Майстори на фотографията“, организирано от фондация „МУСИЗ“ в партньорство с Националната галерия и галерия „Хауърд Грийнбърг“, Ню Йорк.
Освен великолепна актриса, Джесика Ланг е и завършен фотограф. Тя снима само в чернобяло, майстор е на улавянето на емоция или състояние в един кадър.
В рамките на посещението си в България Джесика Ланг се срещна и разговаря с българската публика. Представяме ви най-интересното от този разговор.
Началото
Когато бях на 18 г. влязох в Университета в Минесота. Исках да съм визуален творец, да бъде художничка. Не успях да изкарам достатъчно точки на изпита и се наложи да се запиша в класа по фотография. Ако говорим за съдба, това е момент, който промени живота ми.
По това време срещнах няколко млади фотографи, един от които, Дани Сиймор. Реших да се присъединя към тях, да пътувам до южна Испания, да направим филм за ромите там. Напуснах училището и дома и отпътувах за Европа. Първо Испания, после Амстердам… Когато се върнахме в Ню Йорк срещнах някои от най-артистичните млади фотографи по това време – Дани Лайън, Робърт Франк, Лари Кларк. Това бе началото на любовта ми към фотографията.Тогава не бях фотограф и всъщност в продължение на дълги години не пипнах камерата. Когато децата ми бяха малки и съпругът ми Сам Шепърд ми подари фотоапарат Leica реших да започна да правя портретни снимки на децата и някак естествено започнах да снимам когато пътувахме. Така започна любовната ми история с фотографията. В началото снимах случайни неща, след това имах проекти, като например „Магистрала 61“, който е вечна част от моя живот. Карайки по магистралата от Северна Минесота до Ню Орлиънс събрах много снимки. Оттогава работя и над различни други проекти (Сърбия, Етиопия), част от които могат да се видят на изложбата в София.
Фотографията като любов
Имам дългогодишна любовна история с фотографията. Събирала съм снимки през годините, домът ми е пълен с фотографии, заобиколена съм от тях. Имам значителна колекция от чернобяла фотография. Някои от любимите ми фотографи са Анри Картие-Бресон, Йозеф Куделка.
Мисля, че повратен момент за отношението ми към фотографията бе продължителното ми пътуване в Мексико. Имаше нещо магично в него, просто обикалях разни места, снимайки денем и нощем и внезапно осъзнах какво бих могла да направя като фотограф. Влизах в тъмната стаичка, сама обработвах снимките. Светът се отвори пред мен.
Редактирането на снимки
Никога не съм опитвала да снимам с цифров апарат. Гледайки толкова години снимките на Картие-Бресон, следвам неговия пример и винаги правя снимките в цял размер, не ги режа, не ги редактирам, винаги снимам чернобяло и контрастно.
Фотографията като интимно преживяване
Фотографията винаги беше страхотен противовес на правенето на филми и работата на театралната сцена, където никога не си сам, а винаги си с огромен екип от хора. Докато фотографията е много интимно и самотно занимание.
В снимането си съм била мотивирана от някаква емоционална реакция на нещо, което съм видяла. Самотата винаги е била част от моя живот. Освен във фотографията, в театъра и киното съм изиграла много такива герои, които или са самотни, или в някакъв момент от живота си са били самотни. Винаги са ме вълнували изоставени места, самотни хора.
Ковид в Ню Йорк
Последният проект, по който работих беше от времето на пандемията в Ню Йорк, когато градът буквално беше абсолютно празен. Чувството беше почти пост-апокалиптично. Всичко беше затворено, нямаше хора по улиците, нямаше коли. Напълно празно. И да видиш град като Ню Йорк напълно празен и тих, беше невероятно преживяване. Стоях и не знаех какво ще правя в следващите месеци … или години. Нямаше работа – Бродуей не работеше, не се снимаше. Тогава се чух със сина ми и той ме попита дали съм запозната с едно упражнение на френския философ Ги Дебор. То е свързано с това да излезеш от къщи без цел, посока, причина и просто започваш да се разхождаш накъдето те отведат краката. Според неговата теория определени места просто те привличат и те теглят към себе си, докато се „носиш“ из града. Това направи 6-месечното ми преживяване в празния и сякаш от друг свят Ню Йорк наистина омагьосващо.
Изкуственият интелект
На прага сме на революция в нашия свят с изкуствения интелект. Винаги съм смятала, че с фотографията улавяш момент, който вече е в миналото, т.е. след като заснемеш мига, той вече си е отишъл. Но с изкуствения интелект, същото е и с актьорството, нещата могат да бъдат манипулирани. Така отиваме все по-далеч от истината и навлизаме в една, мисля, опасна територия. Какво е изманипулирано? Каква реалност е създадена? Скоро може би няма да има нужда да наемеш актьор, за да участва във филм. Ще си го създадеш чрез изкуствения интелект.
Фотография и актьорство
Мисля, че фотографията и актьорството се допълват и се обогатяват взаимно. Ако сте запознати с Лий Страсбърг и неговия метод за това актьорът да е „в момента“, да е „тук и сега“. Той казва, че актьорът не предопределя неща, не създава сценарии, където нещата ще се развиват по един или друг начин. Актьорът трябва да е „тук“ и да реагира. Актьорството е „реагиране“ на това, което се случва около теб чрез диалога и взаимодействието с другите актьори. И това да си някъде „на момента“, да присъстващ има много общо с фотографията, защото когато снимам аз се опитвам точно да уловя един момент, една история и в този момент не можеш да си позволиш да си разсеян, за да можеш да хванеш и преживееш този момент. Друго общо нещо между фотографията и актьорството е светлината. Работила съм по толкова много филми, с някои от най-големите световни оператори, като Свен Нюквист и там съм научила за важността на светлината в представянето на емоционалното преживяване.
Разделението в обществото
Работила съм като посланик на добра воля на Уницеф и за Save the children и съм пътувала до някои много трудни места, като напр. Конго по време на геноцида. Там видях най-грозното в човека, най-ужасното, което хората могат да си причиняват едни на други. Прави ми впечатление, че сме все по-разделени, но не знам как можем да се справим с гова. Не мога да говоря за другите страни, но в САЩ сега разделението е толкова дълбоко, че човек има чувството, че този проблем не може да бъде разрешен, че не можем отново да бъдем заедно. Мисля, че в бъдеще нещо трябва да се промени и трябва да преодолеем това разделение, това недоверие, но нямам представа как това може да бъде постигнато. Политиката изглежда се проваля тук непрекъснато. Не мисля, че можем да се доверим и да заложим надеждите си на политиците. А каква е мечтата ми за бъдещето? Мир! Световен мир ще е едно простичко решение на всички проблеми. А също и да се намери някакъв начин за социално и икономическо равенство, защото неравенството вместо да намалява с годините, се увеличава, а не трябва да е така, ако искаме животът на хората да се подобри.
Изложбата МАЙСТОРИ НА ФОТОГРАФИЯТА: ДЖЕСИКА ЛАНГ / ФОТОГРАФИИ може да бъде посетена до 29 септември 2024 г. в Националната художествена галерия (Площад Княз Александър I 1)
