12/09/2022

Емоцията във фотографиите на Станко Абаджич

Станко Абаджич е един от най-известните съвременни хърватски фотографи. Роден е във Вуковар през 1952 г. Изучава сам фотографията като чете книги и посещава изложби. През 1991 г., когато Хърватска обявява независимост и започва войната в бивша Югославия, животът му се преобръща и той бяга в Германия. Там работи каквото му попадне: сервитьор, учител, агент по логистиката.

В продължение на 4 години, той е принуждаван да подава молба за удължаване на визата, докато един ден германското правителство му отказва удължаването.

Абаджич се мести със семейството си в Прага. Именно там, той доразвива и усъвършенства своите фотографски умения.

Хърватският творец е страстен привърженик на черно-бялата фотография и казва, че докато има възможност да снима в черно и бяло, той ще продължава да го прави.

„Цветовете са съблазнителни; нашите очи виждат в цветове, което прави черно-бялата фотография по-трудна – тук човек трябва да си представи света в бяло и черно. А това е едновременно и предизвикателство, и магия.“

Абаджич се описва като самотен вълк, който наблюдава и изследва заобикалящата го среда, като главния герой в книгата на Херман Хесе „Степният вълк“.

„Интересувам се от отделния човек, не от масите. В Прага, където живях 7 години докато траеше войната в бивша Югославия, срещнах хора, които не участваха в процесите на глобализацията. Те живееха един затворен живот зад фасадите на град, чийто улици за заливани от туристи. Трудно е да се пробие техния скрит свят, но ако човек успее, ще открие множество спонтанни и искрени мотиви.“

Станко Абаджич се интересува от белезите на времето както върху архитектурата, така и върху хората. „Искам хората и обектите, които снимам, да отразяват моя светоглед и моето емоционално състояние“.

А емоцията определено е централна тема във фотографиите на Абаджич. Той се вълнува от това, което вижда и иска да развълнува и тези, които гледат неговите фотографии:

„За мен най-голямата награда е когато моя фотография докосва зрител в някакво далечно кътче на света. Именно тази искрена комуникация ценя най-много. Ако няма емоция, няма да направя снимка. Емоциите се превръщат в най-ценното богатство в свят, фокусиран върху материализма и потреблението.“