ЧЕРНО НА БЯЛО – „Старците вече не говорят“
Но има и такива, които ни карат да вярваме в неограничената човешка способност за оскотяване.
Венсан Енгел – „Старците вече не говорят“
С повишаването на качеството на живота в модерния свят и с нарастването на възрастта, до която живеят хората, старостта и качеството на остаряването са проблем, с който все повече общества вече се сблъскват. Застаряването на населението по света се превръща в един все по-остър икономически, социален, а можем да кажем дори и морален проблем пред обществата, тъй като води до големи разходи за здравни и дългосрочни грижи, недостиг на работна сила, финансова несигурност на възрастните, емоционална и финансова тежест върху близките им.
С тази неприятна, но важна тема се занимава дистопичният роман на белгийския преподавател и писател Венсан Енгел „Старците вече не говорят“. Идеята му хрумва много отдавна, когато осъзнава, че населението в Белгия непрекъснато застарява и има все повече хора на възраст над 65-70 години.
Романът на Енгел ни пренася в близкото бъдеще, когато е намерено „решение“ на проблема с възрастните. Главният герой, Александър Жофроа, е арогантен адвокат, „защитаващ“ интересите на възрастни хора, когато те вече са неспособни да го правят сами. В същото време той непрекъснато се изявява по медиите, рекламирайки новата държавна система за пенсионна грижа, която правителството вече налага. Адвокатът е главен съветник на държавата за установяването на правната рамка за тази система, включваща т.нар. „Здравни селища за възрастните“, които са истински райски кътчета. Там има прекрасни домове, всичко е красиво и уредено, хората са усмихнати, нямат никакви грижи и до края на живота им държавата се грижи за тях. Или поне това е, което пропагандират правителството и Жофроа.
Звучи чудесно. Още повече, че държавата се захваща с този проблем във време, в което адвокатски кантори, медицински центрове и частни домове са обвинявани, че трупат пари на гърба на възрастните и на техните деца, които не могат да се грижат за тях. Вече държавата ще управлява тяхното здраве и благополучие. Но дали всичко е толкова прекрасно? Ще се справи ли държавата по-добре от частната машина, предоставяща социални грижи? Благополучието на възрастните хора ли е това, която я интересува или има друга причина? А ще повери ли Александър Жофроа своята възрастна майка на грижата на тези домове?
Противоречивата личност на адвоката още в началото на романа буди у читателя гняв и неприязън, макар в някакъв момент към него да се заражда и крехка симпатия. Моралът на адвоката е поставен под въпрос, когато читателят научава, че той има специализиран софтуер за наблюдение на клиентите си и по-специално за оценка на цената на грижата, от която имат или ще имат нужда. Това пък му помага да съсредоточи вниманието си към финансово по-изгодните клиенти. Чрез Жофроа, обаче, „Здравните селища за възрастни“ също разполагат с този софтуер и могат да определят кога, казано направо, за системата е по-добре един възрастен човек да бъде мъртъв отколкото жив …
Индивидуализмът, егоизмът, грижата, солидарността и емпатията, както и мястото и значението на възрастните в обществото са основните теми, които вълнуват Венсан Енгел. Основата на човечността е емпатията или да можеш да почувстваш това, което другите чувстват, да влезнеш в техните обувки. Но докъде сме с емпатията по отношение на старите хора, когато са роднини? А когато са непознати?
Какво е отношението ни към старите хора, когато започнат да струват скъпо на обществото, когато вече не са „продуктивни“, когато дойде старостта, а с нея и множеството здравословни проблеми? Можем ли да спрем финансовата машина, за да защитим възрастните? Когато се борим за нещо, борим ли се за него така, че то да рефлектира върху чужди и свои по един и същи начин? Как ще се управлява увеличаващият се брой възрастни с намаляващо количество средства, с наличието на политики, които претупват или замитат проблемите в социалната сфера? Можем ли да оставим любимите си хора на грижите на непознати? Венсан Енгел повдига завесата над тези толкова много и толкова неудобни въпроси, над които всеки поотделно и обществото като цяло следва да се замислят, ако искаме да ги решим по един разумен и морално отговорен начин.
„Старците вече не говорят“ е един от петте финалиста за Наградите за литература на учащите се в Белгия, чиято цел е да насърчи четенето сред учениците в средните училища. Романът е издаден на български език през 2022 г. от издателство „СОНМ“ в превод на Тодорка Минева.
Вижте още
Зара Ръдърфорд: Жените пилоти все още са социално неприемливи
Зара Ръдърфорд е едно изключително земно момиче, което
Вила „Ван Васенхове“
През 1972 г. белгийският архитект Джулиан Лампенс получа