Библиотека „Философия“: Прави ли ни музиката по-добри? – Част 3

Всички ние обичаме музиката, а чрез нея разбираме и себе си. Всеки път когато откриваме нова музика, откриваме и нещо ново за себе си. Дори и музиката да не ни харесва, това ни говори нещо за самите нас. Също както и с книгите – когато ги четем, научаваме нещо за книгата, но и за самите нас. Става дума за връзката ни с книгите. В някои периоди от живота си ще обичаме, ще мразим, или няма да разбираме дадена книга, тя ще докосне или няма да докосне сърцето ни.

Същото се отнася и до музиката. Колкото повече човек отвори сърцето си за музиката, колкото по-различни видове музика слуша, толкова повече научава за себе си. Но когато музиката ни говори, тя така силно ни влияе, че имаме чувството, че се отнася за нас. Това чувство е толкова дълбоко вкоренено в нас, че когато става дума за музикален вкус, хората се чувстват много обидени, ако не харесвате песните, които те харесват. Те не се засягат така, когато става дума за храна например. „Обожавам японски ресторант“ – „О, не харесвам суши. Предпочитам италианската кухня“. Няма проблем, оставаме си приятели. Но ако някой харесва кънтри или джаз и вие му кажете „Мразя тази музика“, това ще го обиди и нарани. Така че има голяма връзка между идентичност и музика. Понякога, но не винаги, по начина на обличане можем да предположим каква музика слуша човек.

Друга важна връзка между музика и идентичност е, че музиката е свързана със спомените на човека, с периоди от живота му, в резултат на което тя има огромно влияние върху това кой е той, как разбира себе си и как гледа на другите.

А после идва и „ние“ – как човек разбира „нас“, човешката общност като цяло. Музиката обединява хората – когато отидат на концерт в зала или на стадион, те са физически обединени. Но тя ги обединява дори и да не са физически заедно. Една песен може да докосне сърцата на хора по целия свят. И човек се чувства свързан с много хора, които никога не е виждал, с които никога не е разговарял, но с които знае, че има нещо общо – „Не се познаваме, но се знаем“, т.е. разбираме се един друг на едно различно ниво. Затова например националните химни са толкова важни – те засилват усещането за принадлежност към дадена общност, събуждат чувство на солидарност.

„Хуманитарните науки не очовечават“. Прав ли е Стайнър в своето толкова сурово заключение? Моят отговор е да – прав е като казва, че музиката не прави чудеса. Тя не спира влаковете за концентрационните лагери, нито бомбите, а хората могат да бъдат много зли дори и да са страхотни музиканти. Но това е само част от истината. Силно вярвам, че ако хуманитарните науки се заличат, това би било огромна грешка. Без музика, без сърце, без хуманитарните предмети, пред нас стои варварството. Те не решават всички проблеми, но поне са начин за отварянето на сърцата ни. И искам да завърша отново с мисълта на един от любимите ми френски философи Владимир Янкелевич, който казва, че „обезоръжаването на сърцата ни“ става само при условие, че имаме сърце.

Прави ли ни музиката по-добри? Зависи от сърцето ни и от това доколко го отваряме.