Баухаус: Легендарният Триадичен балет на Оскар Шлемер
20-ти век е богат на художествени експерименти, пърформанси, смесвания на различни видове изкуство, провокативни, символични и абстрактни актове.
Сред това арт многообразие обаче изпъква една постановка, която миналата година навърши 100 години и въпреки достолепната си възраст все още изглежда смела и авангардна. Тя периодично бива съживявана от балетмайстори за съвременни театрални фестивали, както и от фотографи и дизайнери. Става дума за Триадичния балет на германския художник, скулптор, дизайнер и хореограф Оскар Шлемер. Премиерата на постановката се състои през 1922 г. в Щутгарт.
„Триадичният балет“ е създаден от Шлемер като експериментално студентско представление, но както много други неща, замислени и осъществени в рамките на течението Баухаус, добива култов статус и оказва огромно влияние не само върху театралното изкуство, но и върху живописта, скулптурата и дизайна.
Както е добре известно школата „Баухаус“ въплъщава идеята за синтез на изкуството и занаятите с цел организация на жизненото пространство на човека съгласно законите на изкуството.
В първите три години от съществуването на „Баухаус“ нямало театрална школа. Тя е създадена през 1922 г. като първият й ръководител Лотар Щрайер не се задържа дълго и школата е оглавена от Оскар Шлемер. С неговото назначаване започва една легендарна театрална „Баухаус“ епоха.
За Оскар Шлемер, който е художник и скулптор, сцената му дава уникална възможност да използва цветове и форми в динамика. За разлика от статичните изкуства като живописта и скулптурата, при сценичната постановка има едно допълнително измерение – времето. Шлемер идва в Баухаус когато е на 33 години. Зад гърба му вече са сътрудничество със знаменитата авангардна галерия Der Sturm, собствената му галерия Neuer Kunstsalon, създаването на фреските в изложбената зала на Германската трудова федерация в Кьолн. След като оглавява сценичните изкуства в Баухаус, той започва да организира легендарни вечеринки и фестивали. Негови например са идеите за Мълчаливите вечеринки, на които можело да се общува само с жестове, както и за Фестивала на метала.
Първата версия на Триадичния балет се състои от 12 танцувални номера, като във всеки от тях на сцената има само трима актьори. През 1926 г. Шлемер съкращава постановката до 8 номера и именно това е версията, която редовно се възражда от съвременните постановчици. Триадичният балет на Оскар Шлемер се превръща в истинска легенда, дискусиите и анализите за която не спират и до ден днешен. Хора от най-различни сфери на изкуството и културата намират в него математическо съвършенство, философски и метафизичен смисъл, футуристични прогнози за роботизирани хора, политическа и социална сатира. Истината е, че Шлемер създава съвършено нов вид театър, в който постановката няма сюжет и остава едно единствено нещо за наблюдение и изследване – взаимодействието на човека с пространството.
„Човекът е организъм от плът и кръв, но също така и механизъм с размери и пропорции. Човекът е същество на емоцията, но и на разума и на много други дихотомии. Той носи двойствеността в себе си и много по-добре се примирява с нея вътре в себе си, отколкото когато тя е в абстрактните структури на изкуството извън него“.
Триадата е в основата на всяко нещо в постановката. Основните цветове са жълто, червено и синьо. Актьорите са трима, измеренията също – височина, ширина и дълбочина. Има и три основни геометрични фигури – кръг, квадрат и триъгълник. Когато попитали Оскар Шлемер защо е нарекъл балета „триадичен“, той отговорил така: „Защото три е изключително важно, забележително число, в което егоизмът и дуалистичният контраст се трансформират, за да отстъпят място на колективното“.
Главният елемент в Триадичния балет са костюмите, които за 10 години постановки и гастроли, Шлемер никога не променя. Те са направени от метал, тъкани, тел, дърво. За Шлемер тези обемни и фантастични одежди са инструментът, който диктува на актьора неговата роля. Те ограничават възможностите за движение на танцьора и така му задават съвсем малък набор от достъпни жестове и движения. Тези костюми обезличават човека – за зрителя става невъзвможно да отгатне пола и фигурата на артиста, чиито индивидуални черти са допълнително скрити от маска, която носи на лицето си.
Вижте още
Инка Шонибаре и културните кръстопътища
„Иска ми се да мисля, че правя едновременно красиво и м
„Arkenwalk” – пътеката, която среща изкуството и функционалността
От гарата до музея за съвременно изкуство „Arken” в датс
