22/10/2025

„Радостта“ – един проблясък в мрака

Крехката граница между копнежа и илюзията, между нежността и манипулирането, между надеждата и отчаянието – върху нея е насочено вниманието на италианската драма „Радостта“ (реж. Николанджело Джелормини) Филмът е вдъхновен от истински събития и от пиесата на Джулиано Скарпинато „Стига да не ми изцапа пода“) и е част от тазгодишното издание на кино-литературния фестивал Cinelibri.

Сюжетът се разгръща с тиха интензивност, въвличайки зрителя в емоционално опустошения свят на Джоя, чийто живот е белязан от самота и смазваща рутина. Добро и послушно момиче, Джоя всъщност е учителка на средна възраст, която живее с родители си и никога не изпитала романтична любов. Светът на Джоя е разтърсен, когато случайно се запознава с Алесио – харизматичен тийнейджър от нейното училище, който продава тялото си, за да помага финансово на майка си и чиято красота прикрива още по-дълбоко отчаяние. Двамата завързват неочаквана връзка, която се превръща в емоционалния център на филма.

Напълно преобразена в ролята на Джоя, Валерия Голино представя с болезнена прецизност добротата и уязвимостта на своята героиня. Нейната игра е едновременно сдържана и опустошителна, позволявайки на зрителя да усети тежестта на годините, прекарани в копнеж за близост. Саул Нани, в ролята на Алесио, е демонично магнетичен – неговият чар и двойственост го правят едновременно източник на надежда и предвестник на опасност. Изключително неприятната майка на Алесио (в ролята влиза прекрасната Жасмин Тринка) и също толкова противния приятел на семейството Козимо (Франческо Колела) обогатяват историята с автентични изпълнения.

Темите в „Радостта“ (2025) са майсторски изградени около противоречието и двойствеността. Режисурата на Джелормини е безкомпромисна, но състрадателна – той не завърта действието около сензацията, която реалната история предизвиква. Вместо това създава кинематографично преживяване, което е дълбоко интроспективно. Провинциалната обстановка добавя усещане за клаустрофобия, подсилвайки емоционалния капан на героите.

Сред най-силните страни на филма са движението на действието „по ръба“ на емоционалното и на приемливото и отказът му да предложи лесни отговори. „Радостта“ приканва зрителя да се изправи пред дискомфорта, да постави под въпрос природата на любовта, цената на уязвимостта, стремежа към свобода. И не го оставя дълго след финалните надписи, когато болезнено жестоката ирония на заглавието, продължава да отеква в съзнанието му.