Лучита Уртадо: Аз живея Книгата на живота
Лучита Уртадо, венецуелската художничка, която покори артистичния свят в последните години на живота си, почина на 99 години на 13 август.
Животът на Лучия Уртадо никога не е бил скучен, а през годините е снимана от Ман Рей, била е в една компания с Диего Ривера и Фрида Кало, близка приятелка е на японския скулптор Исаму Ногучи, получавала е предложения от Луис Бунюел и й е правен масаж на крака от Марсел Дюшан. Но почти до края на живота си остава в сянката на артистичнити си съпрузи Волфганг Паален и Лий Мъликан, както и на други известни свои колеги съвременици. До 1998г. творбите й са известни само на малка част от артистичния свят на Лос Анжелис.
Лучия Уртадо е родена в Каракас, Венецуела на 28 октомври 1920г. На 8 години емигрира в САЩ с майка си и сестра си. На 25 години рисува първата си картина, а после работи като илюстратор и стенописец. Идват и децата и нуждата да съвместява живота на майка с този на художник. Рисува нощем докато децата й спят. В интервюта, Уртадо често споделя за предизвикателството да разделя времето си между децата и изкуството. „Отнема много енергия, да бъдеш родител и художник, да работиш и да се опитваш да свързваш двата края.“
Сюрреализъм, мексикански стенопис, замайващи картини на жени и природа заемат централно място в нейното творчество. Феминизмът дълго време е ключов в изкуството на венецуелската художничка. В началото на 70-те години Калифорния, където тя живее, се е превърнала в център на феминисткото движение. Уртадо става част от това движение, но когато то започва да използва по-агресивни стратегии, тя поема в друга посока. „Смятах, че това е погрешен подход към изкуството. Беше унизително.”, казва художничката в едно интервю.
За работата си като художник, Лучия Уртадо казва „Да създаваш изкуство е като да водиш дневник. Това са бележки върху твоя живот и ти не можеш да направиш нищо друго освен да ги запишеш.“
Ето и едно от последните интервюта, които Лучия Уртадо дава:
В: На 99 години сте на върха на кариерата си. Какво е усещането?
ЛУ: Колко достижения има в живота на човека? Била съм много различни хора с различни върхове през годините. И съм късметлийка да доживея до 99 години – това на практика са три живота в един. Мина доста време, но не мисля, че съм приключила.
В: Знаехте ли още ранни години, че искате да станете художник?
ЛУ: Мисля, че винаги съм била художник. Като дете си толкова свързан със сърцето си, че си съвсем различен от възрастното ти „аз“. Хората около теб ти дават любов и ти им я връщаш. И така живееш един прост живот. Повечето деца са артисти. А възрастните са наоколо, за да ги убедят, че не са. Звучи малко като „Да. Аз съм.“ – „Не. Не си.“ – „Да. Аз съм“. Страхувам се, че повечето хора никога не откриват са или не са артисти.
В: Творбите ви изобразяват природата, космоса, връзката между всички същества. Как стигнахте до тези теми?
ЛУ: Може би защото живея на тази планета? И се чувствам много близо до всичко – птиците, дърветата, дори хората, които изобщо не познавам.
В: Чели ли сте много книги?
ЛУ: Не, не, не! Аз живея Книгата на живота. Когато живееш живота, няма много смисъл да четеш книги за него. Освен Шекспир. Него го прочетох и ми беше достатъчно. Шекспир е казал всичко и не мисля, че някой го е казал по-добре от него.
В: Местили сте се много пъти през живота си. Родена сте във Венецуела, отраснала сте в Ню Йорк, живяла сте в Мексико и Таос, Ню Мексико. Днес живеете в Лос Анджелис. Как тези места повлияха на изкуството Ви?
ЛУ: Животът ми е повлиял повече от самите места. Например, когато ти се роди дете, животът се променя. Ако прочетеш книга, животът ти може да се промени. Просто живееш и никога не знаеш кои са важните елементи, които ще го променят.
В: Името на първата Ви изложба в Hauser & Wirth в Цюрих беше „Тъмни години“. Защо това заглавие?
ЛУ: Работите в тази изложба бяха мрачни автопортрети. Има моменти в живота, когато имаш чувството, че той не си говори с теб. Има моменти, когато работата не е всичко. Поглеждайки назад не разбираш какво е предизвикало това ти настроение. Нещо, което се е случило в даден момент, но ти е трудно да си спомниш какво точно. Независимо колко силно опитваш.
В: Досега главно сте работили някак усамотено, без да участвате в арт пазарите. Това съзнателно решение ли беше?
ЛУ: Не можеш да работиш усамотено. Изкуството ми винаги е било там, но не се интересуваха от него. Днес, хора от места, за които дори не съм чувала, знаят творбите ми. Родена съм през 1920 г. Странно е, колко много се е променил света. Живеем в научна фантастика! Компютрите са всичко. Всичко е много абстрактно.
В: Все още ли работите всеки ден в студиото си?
ЛУ: Разбира се. И знаете ли за какво е работата ми сега? За все същото нещо. Въздух, вода, огън, дървета, нашата планета – животът!
