29/01/2026

Ейлем Кафтан: Нужни са светли истории срещу организирания мрак

Гледала съм няколко документални филми на турската режисьорка Ейлем Кафтан и всички те дълбоко ме трогнаха. Дали ще е за жена, загубила живота си в силно патриархалния свят на югоизточна Турция (“Vendetta song”) или за сирийски мигранти, заплашени от експулсиране, след като години наред са живели с неопределен статут в Канада, където са започнали нов живот от нулата (“Bledi, mon pays est ici”) или пък за слепи хора, живеещи в свят, който не ги вижда (“Seeing is not everything”) – всеки неин филм докосва сърцето и предизвиква силни емоции.

Eйлем Кафтан е родена в Турция. Завършва философия в Босфорския университет, а след това и кино и видео в университета Йорк в Канада. Автор и режисьор е на множество документални филми, някои от които носители на награди (“Vendetta song”, “A day, 365 hours” и др.) Създала е и няколко документални филма за Ал Джазира. През 2020 г. прави и първия си игрален филм, „Кошер“, който също печели множество награди.

Тази година Ейлем Кафтан беше в София в рамките филмовия фестивал за кино от Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка (МЕНАР), за да представи най-новия си документален филм, „Шепот от стени“, посветен на световноизвестния турски съвременен творец Бурхан Доганчай. А аз нямаше как да пропусна да се срещна и да си поговоря с нея, макар и леко притеснена от факта, че в кариерата си тя е задала много повече въпроси от мен …

I have seen some of the documentaries made by the Turkish director Eylem Kaftan and they have all touched me deeply. Whether it is about a woman, who lost her life in the highly patriarchal society of southeastern Türkiye (“Vendetta song”) or about Syrian migrants, threatened to be expelled of Canada after living there for years with an unclear status and having started a new life from scratch (“Bledi, mon pays est ici”) or about blind people, living in a world that doesn’t see them (“Seeing is not everything”) – each of her films touches the heart and stirs strong emotions.

Eylem Kaftan was born in Türkiye. She graduated philosophy at the Bosphorus university and later cinema and video at York University in Canada. Screenwriter and director of many documentaries, some of which award winners (“Vendetta song”, “A day, 365 hours” etc.). Eylem has also made several documentaries for Al Jazeera. In 2020 she makes her first feature film, “Keeping the bees”, which also has received many awards.

This year Eylem Kaftan attended Sofia Middle East & North African Region Film Festival (MENAR) to present her newest documentary “Whispering walls”. It is dedicated to the world renowned Turkish contemporary artist Burhan Doğançay. And there was no way I would miss the chance to meet Eylem and talk with her, despite being a little frustrated by the fact that in her career she has asked much more questions than me …

The title of the interview is „Eylem Kaftan: We need bright stories against the organized darkness“

Филмът Ви е озаглавен „Шепот на стени“. Живеем обаче в много визуален, шумен и забързан свят. Има ли в него място за шепнещи стени и нужни ли са ни изобщо те?

Колкото по-забързан е животът, толкова по-трудно е да уловиш нещо, да го разбереш. Вниманието ни е толкова ограничено, не можем да мислим, да се съсредоточим за по-дълго време. Хората стават по-депресирани и тревожни, защото не могат да се фокусират върху нищо. Но истинското изкуство изисква внимание, тишина, бавност и концентрация. А тя е хубава за самия теб, за душата ти, за мозъка ти и за обогатяването ти като човешко същество. Когато се фокусираш върху нещо, се чувстваш по-спокоен, чувстващ собствената си душа. Ето защо мисля, че шепнещите стени са ни нужни повече от всякога.

Защо решихте да правите филм за турския съвременен творец Бурхан Доганчай? Откъде се появи идеята?

Идеята беше на турския посланик в Русия. Срещнах се с него през 2021 г. докато представях филма си „Кошер“ на филмовия фестивал в Казан. Години по-късно той ми се обади и ме попита дали бих направила филм за Бурхан Доганчай. Разбрах, че двамата са станали добри приятели след като се запознават през 70-те в САЩ, където Доганчай живеел тогава. Посланикът ме запозна с Анджела, съпругата на Доганчай, според която имах нужния усет да подходя към темата с определена чувствителност. За мен беше предизвикателство да направя този филм, защото Доганчай вече не е жив, а така, въпреки наличието на архиви, е трудно да създадеш представа за един човек. Обикновено правя филми за хора, следвайки ги в ежедневието им. Все пак се съгласих като мислех да използваме неговите рисунки и творчество. Фактът, че Анджела искаше да направи този филм и да му бъде продуцент много ме развълнува, защото Доганчай е починал преди 10 години, а тя все още беше напълно отдадена на неговото изкуство. Всеки ден става и работи неуморно, за да запише творчеството на съпруга си в историята на световното изкуство. Този филм, обаче, не е само за един мъж, но и за жената до него: жената, която го подкрепя, която е негов арт мениджър, която е загубила съпруга си и която, достигнала 70-те години, все още намира в живота си цел, която я поддържа жива, а именно неговото творческо наследство. Исках да я превърна и нея в главен герой.

Your documentary is called “Whispering walls”. We live in such a visual, loud and fast pacing world. Is there space for whispering walls in it and do we need them at all?

The faster life is the harder it is to capture anything, to understand anything. Our attention is so restricted, we can’t think, we can’t focus on something for a longer period of time. People are getting more depressed, there is more anxiety because they cannot focus on anything. But real art really requires attention and silence and slowness and concentration. And that is really good for you, for your soul, for your brain and for improving you as a human being. When you focus on something than you feel more peaceful, quiet, you feel your own soul. So I think we do need whispering walls, more than ever.

Why did you decide to make a film about the Turkish contemporary artist Burhan Doğançay? How did you come up with the idea?

The idea came from the Turkish ambassador in Russia. I met him in 2021 while presenting my feature film “Keeping the bees” at Kazan Film Festival. Years later he called me and asked me if I will be interested to make a movie about Burhan Doğançay I found out that they have become good friends after they met in the 70s in USA, where Doğançay was living. The ambassador introduced me to Angela, Doğançay’s wife. According to her I had the sensibility to approach the topic in a sensitive way. It was a challenge for me to make this film because Doğançay is not living anymore and although there are archives, it is a challenge to create the language. I usually film by follow real people during their lives. However, I agreed and I was thinking that we could use archives, his paintings and his artwork. The fact that Angela wanted to make the movie and be the producer really moved me because he died 10 years ago and his wife is still completely dedicated to his art. She is waking up every day, working very hard to really anchor her husband’s art in the history of world art. This film, however, is not only about a man but also about the woman beside him: the woman who supports him, who is his art manager, who lost her husband a while ago and who in her 70s still finds some sort of purpose in her life, something that keeps her living, namely his legacy. I wanted to make her also a main character in the film.

Доганчай е наистина прекрасен фотограф, а също така и художник, и съвременен творец. Кое Ви хареса най-много в творчеството му – рисунките, фотографията, съвременното изкуство, което е на едно друго ниво?

Да, той е много творци в едно. Всички негови съвременни творби са вдъхновени от стените и са доста различни една от друга, имат и вариации. Доганчай прави много колажи, плакати, използва хартия, изрезки и ги съчетава. Използва също снимки и графити, слага сенки. В 140-те страни, които посещава, той прави снимки, събирайки ги като материал за своите рисунки. Някои от тези снимки самостоятелно също стоят силно. Това, което най-много ме впечатли в неговото творчество е двойният реализъм. Впечатляващо е да видиш творбите му на живо. Например, виждаш сянка и се питаш истинска ли е. Илюзията, която създава е много игрива и те предизвиква да се задълбочиш в изкуството. Не е като да кажеш „О, хубав пейзаж!“ и да отминеш. Наистина трябва да се задълбочиш, да помислиш, за да разбереш.

Какво се надявате публиката да си вземе от филма?

Вчера след прожекцията една жена се приближи към мен и започна да ми говори много емоционално. Каза, че е силно развълнувана от Анджела и от това как тя се грижи за изкуството на мъжа си. Сподели, че и тя е загубила съпруга си. Мисля, че всеки човек от публиката си взема онова, с което се свърза на лично ниво. И това е хубаво. Колкото повече хора гледат нещо, толкова повече интерпретации има.

А Вие какво си взехте от филма?

Много неща, но и едно основно. Като творец, аз съм силно впечатлена от отдадеността на Бурхан Доганчай към неговото изкуство и към това да създаде свой уникален стил и почерк, защото това е нещото, от което има нужда истинският творец. Много е трудно да намериш такива творци, които са се отдали напълно на един стил. Погледнете великите творци – великото изкуство има нужда от този вид уникалност. Поглеждаш го и знаеш, че е на определен творец. Например, Анес Варда е една от любимите ми режисьорки и когато гледам неин филм веднага знам, че е неин. Или пък Дейвид Линч – великите творци имат свой разпознаваем стил. Наистина се възхищавам на това. То е много трудно постижимо, защото го има натискът на обществото, което има нужда от някакъв вид конвенционално, достъпно и по-лесно смилаемо разказване на истории. Но това се превръща в copy-paste, което пък прави всичко еднакво, скучно и повърхностно. За истинското изкуство е нужна уникалност.

Doğançay is a really good photographer. He is also a painter and a contemporary artist. What is it that you liked most about his artwork: the paintings, the photography, his contemporary art, which is on another level?

Yes. He is many artists in one. All his contemporary works are inspired by the walls but are quite different from each other. Also, there are variations. Doğançay does a lot of collages, posters, papers, remnants and he puts them together. He also uses photos and graffiti, puts shadows. In those 140 countries has visited, he has taken photos, thus collecting them as material for his paintings. But some of them stand on their own feet. What impressed me most is his use of double realism I was quite inspired by this double realism – it is one of my favorite. It really strikes you when you see his art for real. For example, you see a shadow and you ask yourself if it is a real one. That illusion is very playful and it forces you to engage with the art. It is not like observing „Oh, nice landscape!” and then continuing ahead. You really have to go inside and understand and really think about it.

What do you hope audiences will take away from “Whispering Walls”?

Yesterday a woman came to me and started talking very emotionally. She said she was very moved by Angela and how she was taking care of husband’s art. She said she herself has lost her husband. I think everyone in the audience takes whatever is personally relatable. And that is beautiful. The more audiences watch it, the more interpretations there are.

And what have you personally taken from the film?

I took many things but there is one main thing. As an artist, I am really impressed by Burhan Doğançay’s dedication to his art and to creating a unique style, unique signature because that is what a true artist needs. It is really hard to find artists like that – who have completely focused on one style. When you look at great artists, great art needs that kind of uniqueness. You look at it and you know it is that specific artist’s painting. For example Agnes Varda is one of my favorite filmmakers and when I look at her films I know it is her film. David Lynch also – great artist have their recognizable style. I really admire that. It is very hard to achieve because of the pressure from the society, which needs some kind of conventional storytelling, which is more accessible, more reachable. But this becomes copy/pasteq which means everything is the same, boring and superficial. For true art we need uniqueness.

Вие сте режисьорка, сценаристка и монтажистка на филма. Коя от трите роли беше най-изискваща и коя ви достави най-голямо удовлетворение?

Режисирам вече може би 27 години. Започнах да режисирам когато бях на 25 години. Режисирането ме определя. Опитвам се да създам свой уникален стил във филмите си, затова винаги обмислям как да разкажа една история по уникален начин. За мен това е приятно предизвикателство: като режисьор трябва да разреша пъзела, да реша какъв ще бъде езикът ми, какъв ще е разказът, как ще изградя историята. По отношение на монтирането, не съм го правила от много време. Когато бях на 20 г. монтирах няколко късометражни и документални филма. В по-късните ми филми работех с монтажисти. Напоследък в Турция цялата филмова индустрия се промени и монтажистите работят с дигиталните платформи. Правят монтажа на бързи обороти и работят на база седмично заплащане. А аз имам нужда от време. Отделям много време на монтажа, защото е като пъзел. Трябва ми време да осмисля нещо работи ли или не, да пробвам нови неща, а това изисква време. След няколко неприятни опита с монтажисти, реших да го направя сама. Купих си системата, опитах и останах доволна. Имаше моменти на съмнение, но в крайна сметка се наслаждавах на процеса.

Какво е положението на жените във филмовата индустрия в Турция днес?

Трудно. Можеш да ги преброиш на пръстите на ръцете си. Индустрията е доминирана от мъжете, които се подкрепят помежду си. Но мисля, че има място за жените и техните уникални гласове. Хората все повече осъзнават, че имаме нужда от повече жени протагонистки и повече женски истории, защото живеем в много мъжко и патриархално общество. Нещата постепенно се променят, но има да се извърви още дълъг път.

You are the director/scripter/editor of the film. Which of the three roles was the most demanding and which the most fulfilling?

I have been directing for maybe now 27 years. I started directing when I was 25. Directing defines me. I try to create a unique style in the film so I am always thinking of how to tell a story in a unique way. For me this is a nice challenge: as a filmmaker, I need to solve that puzzle, to decide what my language will be, what kind of narrative, storytelling I would build. In terms of editing, I haven’t done it for a long time. In my 20s I edited some shorts and documentaries. In my later movies I worked with editors. Lately in Türkiye the whole industry changed a little bit and editors work with the digital platforms. They do a faster paced editing and work on a weekly budget. But I need time. I put a lot of time in editing because it is a like a puzzle. I need time to digest if something is working or not, to try new things – and this needs time. After a few bad experiences I decided to do it myself. I bought the system and I tried it and I was happy to do it. There were moments of self-doubt but at the end I enjoyed the process.

What is the situation of women in filmmaking in Türkiye today?

It is a tough business. You can count them on the fingers of the hands. It is a very male dominated industry. Men support each other. But I think there is room for women and their unique voices. People are increasingly seeing that we need more female characters, female stories because we live in a very masculine and very patriarchal society. Things are changing a little bit but there is still a long way to go.

В едно свое интервю споделяте за „дълбоката си любов към киното“. Киното изобщо ли имате предвид или документалното кино?

Обичам игралното кино, но то е толкова изискващо и скъпо, отнема дълго време – години да напишеш сценарий и още толкова да го заснемеш. Изисква наистина огромно търпение. Харесвам и игралното кино, и документалното, което винаги съм имала желание да правя. Опитвам нови стилове, като например да не гледам на филма само като на документален или игрален, а да гледам на него като на добър филм. Всеки филм изисква свой уникален стил и начин на разказване. Например, филмът ми „Един ден, 365 часа“ е доку-фикция. Харесва ми такъв вид хибридна форма.

В творчеството си сте изследвали различни теми. Има ли такава, която бихте искали да продължите да изследвате по-задълбочено?

Аз съм човек, ориентиран към философията. Завършила съм философия, затова се интересувам от дълбоките чувства, емоции, мисли. Каквото и да правя, се стремя към тях, защото нямаме много подобен тип съдържание в днешния свят. Много бих искала да продължа с филмите си за природата. Искам да направя трилогия, посветена на природата. Направих първата част – филма „Кошер“. Написах сценария за продължението на „Кошер“, така че искам да продължа с темата за връзката човек-природа, която е и екзистенциален въпрос за човечеството и неговото място в света.

Поддържате ли контакт с героите от Вашите документални филми? Какво се случи с малката Лейла от покрайнините на Диарбекир от филма „Vendetta song”?

Много хора ме питат какво е станало с Лейла. Прекрасно е, че баща й спази обещанието си към мен да не я омъжва насила и да я остави да се омъжи за когото тя избере. С нея поддържаме контакт. Живее в Диарбекир, има три деца и е решена те да получат добро образование, след като тя самата не е имала тази възможност. В контакт съм и с героините от филма „Един ден, 365 дни“, с които заедно създадохме фондация в подкрепа на жените, жертви на насилие.

In another interview you are saying that you have a „profound love for cinema“. Did you mean cinema in general or documentary cinema?

I love fiction but it is so demanding and expensive, takes so long – it takes years to write a script and years to shoot it. It requires really huge amount of patience. I love both feature and documentaries, which I have always been passionate and excited about. I am trying new styles like not to look at a film as a documentary or a fiction but as a good film. Every film demands its own unique style and storytelling. For example, my film “A day, 365 hours” is a docu fiction. I like also that kind of hybrid form.

In your artwork you have explored various topics. Is there a specific one that you want to further explore?

I am a very philosophical person. I have a philosophy major so I look for deep feelings, deep emotions and deep thoughts. Whatever I do, I look for them because we don’t have much of that kind of content in today’s world. I would love to continue with my „nature“ films. I want to do a trilogy dedicated to nature. I made the first part, „Keeping the bees”. I wrote the script for the sequel, so I want to continue with the “human-nature” topic which is an existential question about humanity and the place of humans in the world.

Are you in contact with the protagonists of your documentaries? For example. what happened to little Leila in Diyarbakır from „Vendetta song“?

A lot of people ask me what happened to Leila. What is great about her is that her father kept his promise to me that he wouldn’t force her to marry someone she didn’t want and he let her marry the person she chose. We keep in touch with her. She is living in Diyarbakır city. She has three kids and she is determined to make them get a good education, as she didn’t have this chance. I am also in contact with the main characters from the film „A day, 365 hours“. We jointly started a foundation to support women victims of violence.

А каква е ситуацията в района на Диарбекир? Минали са 20 години откакто снимахте там. Има ли някаква промяна в социалния контекст?

Ходя там доста често. Не само в Диарбекир, а в целия район на югоизточна Турция. Наскоро бях в Шанлаурфа и там нищо не се е променило по отношение на потискането на жените. За съжаление феодално-патриархалната и религиозно-консервативната структури са много силни там. Мисля, че в Диарбекир е малко по-различно. Ако погледнеш отстрани, визуално градът много се е променил. Освен това все повече жени получават образование, настояват за свобода. Но за съжаление не мога да кажа, че има някаква съществена промяна през тези 20 години. Мъжете не я искат. Все още има много насилие над жени: те продължават да биват убивани от съпрузите или семействата си и за съжаление имаме много истории за насилие.

Интересувате се от суфизъм и вярвате, че всички ние сме едно цяло. Как изглежда това цяло днес?

Имам по-светли и по-мрачни моменти във възприятието ми за мен самата и за човечеството. В момента преминаваме през много мрачни времена и ни трябват силни, светли истории, с които да ги преборим. Има организиран мрак, в борбата срещу който има нужда от организирана светлина, организирани добри хора. Мисля, че младото поколение ще донесе тази светлина. За мен е трудно да говоря за голямата политика, но мога да кажа големи неща за малките групи, от които съм част. Опитвам се да създавам алтернативи с всички мои филми. Но тук става дума за микро светове, микро истории. Малкият филм за три млади момичета („Един ден, 365 дни“, б.а.), които са се обединили в един пакт срещу несправедливостта, подкрепяйки се една друга, за мен това е отговор на организирания мрак и е пример за организирана светлина.

What about Diyarbakır region? What is the situation there? It has been 20 years since you filmed there. Has the social context changed?

I go there quite often. It is not just Diyarbakır but the whole region of southeastern Türkiye. I was recently in Urfa, a neighbouring city and nothing really has changed in terms of women’s oppression. Unfortunately the feudal patriarchal structure and the religious conservative structure are very powerful there. But I think Diyarbakır is a bit different. If you look from the outside, the city has changed a lot, the picture changed a lot, the architecture doesn’t look like in „Vendetta song“. More women are getting educated, more women are demanding freedom. But unfortunately, I can’t say that there is a substantial change in all those years. Men don’t want it. There is still strong violence against women: they are still being killed by their husbands and families and unfortunately, we hear a lot of stories of violence.

You are interested in Sufism and you believe that we are all One whole. How does this One whole look today? Where is the humankind standing?

I have ups and downs on this issue, I have brighter and darker moments about myself and humanity. At the moment we are going through very dark times and we need strong, bright stories to fight against those dark times. There is organized darkness that needs organized brightness, organized good people. I think maybe younger generation will lead this brightness. For me it is difficult to speak about the big political issues but I can say big things about the small groups I am part of. I try to create alternatives with all my films. But it is about the micro worlds, the micro narratives. The small film about three young girls (“A day, 365 hours”) who by holding on to each other are in a sisterhood that fights injustice … for me this film and its outcome are a response to organized darkness and it is an example of organized brightness.