Уинстън Чърчил: картините на един министър-председател
„Щастливи са художниците, защото те няма да бъдат самотни. Светлината и цветът, мирът и надеждата ще им правят компания до края или почти до края на деня”, заявява британският министър-председател сър Уинстън Чърчил (1874-1965 г.). Широко известен като един от най-значимите държавници на XX век и носител на Нобелова награда за литература, той има и една по-малко популярна страна в своята артистична натура, а именно, че е плодовит и талантлив художник, създал над 550 платна.
Чърчил започва да рисува на 40-годишна възраст, малко след като неуспешната кампания при Дарданелите го кара да подаде оставка. Той изпада в дълбока депресия, която нарича „черното куче“. Опитвайки се да го разведри, снаха му лейди Гуендолин Бърти, художничка, го насърчава да рисува.
В прекрасното си есе „Рисуването като забавление“, в което документира мислите си за силата на изкуството, Чърчил споделя: „И тогава музата на рисуването дойде да ме спаси“. Това хоби се превръща в негово светилище, в пристан по време на буря.
Близо половин век британският държавник пламенно се отдава това, което нарича „удоволствие в кутия с боя“. Тази страст никога не го напуска: „Когато отида на небето, смятам да прекарам значителна част от първия си милион години в рисуване…“, заявява той.
Чърчил рисува предимно пейзажи, които определя като „мацаници“. Творбите му ни дават възможност да надникнем в пътуванията му из Европа, Северна Америка и Северна Африка в разгара на политическата му кариера. „След като започнете да я изучавате, цялата природа е еднакво интересна и еднакво заредена с красота.“, пише Чърчил в своете есе.
Въпреки непрестанните му твърдения, че е просто аматьор, той развива възхитителен усет към изкуството, изучавайки водещите импресионисти и постимпресионисти като Мане, Моне, Сезан, Матис. Приятели и художници от социалния му кръг се превръщат в негови наставници, тъй като той смята, че официалните уроци са само за младите.
Чърчил обича най-много маслените бои заради тяхната „гъвкавост“. „Радвам се на ярките цветове и искрено съжалявам горките кафяви“, разсъждава още британският държавник. Не случайно студиото му в Чартуел наподобява калейдоскоп.
Чърчил вижда рисуването и като полигон за тестване на лидерски качества като дързост, смирение, далновидност и сила на паметта. Дънкан Сандис (правнук на Чърчил) вярва, че рисуването е направило прадядо му по-ефективен лидер, най-вече благодарение на подобрените му способности за наблюдение и запомняне.
Въпреки похвалите, които печели за работата си, Чърчил си остава срамежлив по отношение на представянето на творбите си пред публика, дори и това да са приятели. През 1947 г. той участва на изложбата на Кралската академия по изкуствата в Лондон под псевдонимите Дейвид Уинтър и Чарлз Морин.
По-късно Чърчил е обявен за почетен академик в престижната институция – забележително постижение за един аматьор. Британският политик успява да вдъхнови за изкуството и американския президент Дуайт Айзенхауер, който също започва да рисува и създава свое студио в Белия дом.
