Рафаел Уолфиш: Ако светът беше като „Челисимо“, щяхме да имаме по-малко проблеми
Преди дни известният виолончелист от Великобритания, Рафаел Уолфиш, бе в София в рамките на Петото издание на международния виолончелов фестивал „Челисимо“. Той бе един от четиримата преподаватели в майсторските класове, в които участие взеха близо 30 млади виолончелиста, някои от които лауреати на международни конкурси. Г-н Уолфиш изнесе и концерт заедно с българския пианист Людмил Ангелов.
Рафаел Уолфиш (р. 1953) е син на изявени музиканти. Баща му е пианистът Петер Уолфиш, а майка му – челистката Анита Ласкер Уолфиш, един от последните живи членове на Женския оркестър на Аушвиц.
Рафаел Уолфиш завършва Кралската музикална академия в Лондон, след което заминава със стипендия за Лос Анджелис, където учи под ръководството на едно от светилата на виолончелото – Грегор Пятигорски. Рафаел Уолфиш е направил записи на почти целия репертоар за виолончелото.
Just a few days ago the renowned British cellist Raphael Wallfisch was in Sofia for the Fifth International cello festival “Cellissimo”. He was one of the four professors leading the masterclasses attended by nearly 20 young cellists, some of whom are international competitions laureates. Mr. Wallfisch also had a concert together with the renowned Bulgarian pianist Ludmil Angelov.
Raphael Wallfisch (b.1953) is the son of distinguished musicians. His father is the pianist Peter Wallfisch and his mother – the cellist Anita Lasker-Wallfisch, one of the last surviving members of the Women’s orchestra of Auschwitz.
Raphael Wallfisch graduated from the Royal academy of music in London. After that he went to Los Angeles with a scholarship. There he studied under the professorship of one of the cell masters – Gregor Piatigorsky. Raphael Wallfisch has made recordings of almost the entire cello repertoire.
The title of the interview is „Raphael Wallfisch: If the whole world was like “Cellissimo”, we would be in less trouble“
Тук сте за фестивала „Челисимо“. Как ви се стори той? Срещнахте ли вдъхновяващи бъдещи таланти на виолончелото?
О, да! „Челисимо“ е хубаво нещо … Нали знаете „исимо“ винаги и нещо екстремно. Имахме много ученици: 26-27 младежи. Някои от тях много млади: от 9-10 годишни до гимназиални ученици и такива, които вече учат в университета. Всички те бяха толкова интересни и обещаващи. Беше истинско удоволствие … също и срещата с преподавателите и с моите български колеги.
:
Как работихте с младежите?
Всеки човек е различен. Можеш да усетиш характера и таланта им. Аз винаги се основавам на това, което ми е дадено. Ако някой дойде при мен с проблем, за който мога бързо да му помогна, аз се опитвам да го направя … защото нямаме много време в сесиите ни заедно. Една сесия е малко под час, но те идват и слушат различните преподаватели, така че учат чрез слушане. Всеки ден имахме по шест различни човека, което си е предизвикателство. Мислиш си „ОК. Какво можем да направим в краткото време, което имаме, така че те да си тръгнат с нещо, което да помнят“. Мисля, че се справихме добре.
You are here for the festival “Cellissimo”. How did you find it? Did you meet any inspiring future cello talents?
Oh, absolutely! “Cellissimo” is a nice thing … you know “issimo” is always the extreme one. We had many students: 26-27 young people. Some of them very young: from 9-10 up to students who are already in the secondary school, or doing their degree etc. All of them were so interesting and promising. It was such a pleasure…also to meet some of the teachers and my colleagues from Bulgaria.
:
How did you work with those young people?
Every person is so different. You can tell their temperament and their talent. I always take what is given to me. If somebody comes with a problem which I can help them quickly, I try to go there …. Because we don’t have much time in the sessions together. It is less than one hour but they come and listen to the other lessons so they learn by listening. We had every day six people, different people, it was kind of challenging. You are thinking “OK, now what can we do in the short time so that when they go away they have something to remember”. I think we did it pretty well.
Вие и свирите, и преподавате. Предполагам, че когато нещо ти е професия, с времето може да се отегчиш. Как стоят нещата при Вас? Какво предпочитате: да свирите или да преподавате?
Ние, музикантите, имаме невероятен дар: занимаваме се с нещо, което е и наша страст, и хоби. Това е нещо, което обичаме да правим, защото никога не достигаш върха. Винаги си устремен към него, но никога не го достигаш. Но опитваш. Преподаването … чрез него се учиш. Когато обясняваш нещо на някого, трябва ти самият да си наясно как се прави то. И понякога, много често, ученикът също те учи. Осъзнаваш, че това е процес, който прилича на огледало.
:
Такова ли е посланието, което предавате на студентите си: че никога няма да стигнат върха?
О, не. Не го казвам, защото е плашещо. Но ние си го знаем. Човек винаги иска нещо по-добро, нещо друго, а и да изнасяш концерт е трудно. Може да се упражняваш в стаята си и всичко да изглежда добре. После се случва това допълнително нещо: да си на сцената, може би притеснен, нервен, тялото ти реагира и ти трябва да се справиш с всичко това и да знаеш как да предадеш музиката на хората.
:
Как предпочитате: да свирите за публиката или за себе си?
Аз обичам да свиря пред публика. Но наистина ми допада и репетирането. За мен то не е нещо досадно. Харесва ми. Ставам сутрин, трябва да репетирам и това ме зарежда, защото съм много любопитен да научавам непрекъснато нова музика. Винаги си мисля „О, трябва да изуча това произведение“.
You are both playing and teaching. I guess when something is a profession, with the time one might get bored. How is it with you now? Do you prefer playing or teaching?
It is practical reasons and also enjoyable. We, musicians, have an amazing gift: we are doing something that is also our passion, our hobby. It is something that we love to do, because you never reach the top. You always towards it but you never get there. But you try. Teaching … you learn by teaching. When you explain something to somebody you have to be clear in your own mind how to do it. And sometimes, very often, the student is teaching you as well. You realize that it is like a mirror.
:
So, is the message that you give to students that they will never reach the top?
Oh, no. I don’t say that because it is scary. But we know it. One always wants something better, something else and it is difficult to perform. You can practice in your room and everything seems to be OK. Then you have the extra thing, being on the stage, maybe you are very anxious, maybe you are nervous, your body reacts and so you have to conquer all of that and to know how to communicate the music to the people.
:
But do you prefer to play for the public or for yourself?
I love to perform. But also I really enjoy practice. For me it is not a nuisance. I like it. I get up in the morning, I have to practice and it gives me energy, because I am very curious to learn new music all the time. There is always this “Oh, I have to study this piece”.
Свирили сте професионално с баща си, а той е бил човек, който обича да открива неизвестни до момента музикални произведения. Струва ми се, че сте наследили хобито му…
Точно така. Израснал съм с това, слушах баща си да репетира на пианото толкова много различни неща. А стаята му беше като библиотека. Това ме заинтригува още като дете и в крайна сметка се възползвах от него години по-късно, когато двамата работихме заедно професионално.
:
Публиката интересува ли се от такива непознати произведения. Струва ми се, че хората някак са свикнали с познатото.
Така е. Защото програмирането на събитие като цяло залага на сигурността. Организаторите трябва да са сигурни, че хората ще дойдат. И това е битка, защото винаги има нова музика, прекрасни нови хора, но също така и хора от миналото, които със смяната на поколенията биват забравени. Ето, аз идвам тук и виждам имена, композитори, за които никога не съм чувал. Този културен обмен е прекрасен. Фестивали като „Челисимо“ са страхотна възможност за споделяне на идеи и за запознанство и сътрудничество с хора. Това е нещо много позитивно. Ако целият свят беше така, щяхме да имаме по-малко проблеми.
You used to play with your father and he was keen on finding rare musical pieces. It seems to me that you are continuing his hobby…
Exactly. I grew up with that, I listened my father practicing on the piano so many different things and his room was like a big library… so I became interested as a child and I benefited from that and eventually, much later, when we played together professionally.
:
Is the public interested in such rare musical pieces? It seems to me that people are in a way stuck with the familiar.
You are right. Because the programming on the whole tends to be safe. The organizers need to be sure that people will come. And this is a struggle because there is always new music, wonderful new people but also people from the past who with the passing of generations get forgotten. And when I come here, I see names, composers I never heard of. This exchange is wonderful. Festivals like Cellissimo are a great opportunity to exchange ideas and to get to know and cooperate with people. It is something very positive. If the whole world was like that, we would be in less trouble.
Известният челист Мстислав Ростропович е пословичен със своето преследване на композитори, които да напишат произведения за виолончело. Вие правите ли същото?
Да, но той беше динамит, като трима души в един (смее се): енергията, личността му. Повечето от тези композитори са се съгласили и са написали произведения. Мисля, че за него са били написани над 200 произведения … сред тях и важни такива … Много от произведенията вероятно никога няма да бъдат свирени отново … но има поне 12, които целият свят знае и които ние, челистите, изучаваме. Това е невероятно. Така че да, правя го по малко и обичам да работя с композитори. Големият ми син е професионален композитор, така че композирането е част от живота ни.
:
А какви произведения предпочитате да свирите: технически трудни и експериментални или по-мелодични?
Мисля, че съвременната музика или да кажем тази от 70-те години стана не особено привлекателна, понякога прекалено експериментална. Не е моето нещо, защото виолончелото е твърде мелодичен инструмент. Много композитори го обичат, което е голям късмет. И има една великолепна история за Рахманинов. Той е написал прекрасна соната за виолончело „Виолончело и пиано“. Всички я харесват. Тя е едно от най-известните му произведения. Та през 30-те години великият цигулар Яша Хайфец го попитал „Но защо не го написа за цигулка?“, на което Рахманинов отговорил: „А защо след като го има виолончелото?“
:
Това вероятно е един от най-великите комплименти за виолончелото …
Да. А вчера свирих соната от Шопен. Той е писал основно за пиано. Но веднъж е написал и за виолончело, не за цигулка (усмихва се). Много композитори наистина намират във виолончелото някакъв специален глас. Имам предвид освен Бетовен, Бах, Брамс, някои от най-добрите творби на които са писани за нашия инструмент. И затова ние обичаме да ги свирим.
During his time, famous cellist Mstislav Rostropovich was chasing composers to write musical pieces for the cello. Do you do the same now?
I do. But he was a dynamite. He was like three people in one (laughing): his energy, his personality. Most of these composers said “OK” and they did. I think more than 200 pieces were written for him …and among them important pieces…Many of them will probably never be played again … but at least 12 that the whole world and we the cellist learn. That is amazing. So, I do a little bit of that and I love to work with composers. Our eldest son is a professional composer so composing is part of our life.
:
And what kind of pieces do you like to play: more technically demanding and with an experimental nature or more melodic ones?
I think that contemporary music or let’s say the music written in the 1970s became really not so attractive, very experimental sometimes. That is not my particular thing. Because the cello is a very melodic instrument. Many composers love the cello, which is very lucky. And there is a wonderful story about Rahmaninov because he wrote a great cello sonata “Cello and piano”. Everybody loves it. It is one of the most popular of his pieces. And back in the 30s Jascha Heifetz, the great violinist, asked him “But why didn’t you write for violin?” and Rahmaninov replied: “Why should I if there is the cello?”
:
That must be one of the greatest compliments for the cello…
Yes. And last night I played a sonata by Chopin. He wrote for piano mostly. But he wrote for cello once, and not for violin (smiling). A lot of composers really found the cello a special voice. I mean apart from Beethoven, Bach, Brahms … some of their best works are for our instrument. And that is why we like to play those things.
Как започна Вашата връзка с виолончелото?
Майка ми е челистка.
Вярно. Но пък баща Ви пък е пианист. Така че, защо виолончелото, а не пианото?
Ами пианото винаги беше заето. Опитвал съм го. Но като дете харесвах виолончелото. Родителите ми не са ме притискали. Те бяха професионални музиканти и ми казваха „е, не е чак толкова страхотна работа. Виж, ако искаш да се занимаваш с нещо друго”. Но на някъде около 14 години аз категорично избрах своя път.
:
Майка Ви ли е Вашият най-голям критик?
(смее се) Да…тя не ме е учила на виолончелото. Беше заета да работи. Свиреше в оркестър и нямаше време да репетира с мен. Имах прекрасни учители, бях и силно мотивиран.
:
Учили сте при Грегор Пятигорски …
Срещнах го през 70-те години, малко преди да почине. Беше толкова топла и светла личност, велик музикант.
:
Всички в семейството Ви са музиканти. Как се справяте в такава обстановка?
Да, отраснах в такава атмосфера в малък апартамент. То е като въздуха, който дишаш – всеки го правеше. Отраснах с навика за репетиране. В девет часа сядаш да работиш като всички останали хора. Работата ти е да репетираш. Аз го правех и децата ми също го правеха. За нас като родители радостното е, че и трите ни деца (имаме двама сина и една дъщеря) избраха различни видове музика: дъщеря ни е джаз музикантка и текстописка, така че сме образовани по отношение на тази музика, ходили сме по клубове, слушахме нещо ново за нас. Малкият ни син е оперен певец. Покрай него сме посетили и чули много оперни представления. Големият ни син е композитор на филмова музика и покрай него ходим винаги на кино. А слушането на тези различни видове музика наистина открива нови хоризонти пред нас.
And how did your relationship with the cello start?
My mother is a cellist.
True. But your father was a pianist. So why the cello and not the piano?
Well, the piano was always busy. I tried the piano. But I liked the cello when I was a child. I was not pushed by my parents. They were professionalists and have told me “well, it is not such a great job. See if you want to do something else”. But around 14 years old I absolutely started my “one track”.
:
Is your mother your biggest critic?
(laughing) Yeah…she didn’t teach me. She was very busy working. She was playing in orchestra and didn’t have time to practice with me. I had excellent teachers and I was self motivated. My parents supported me but didn’t push me.
:
You have studied under the professorship of Gregor Pyatigorsky…
I met him in the 1970s, just a few years before he died. He was such a warm and great personality, great musician.
:
Everyone in your family is a musician. How do you function in such setting?
Yes, I grew up with that in a small apartment. It is just like the air you breathe – everybody was doing it. I grew up with the habit of practicing. Nine o`clock you start working like everybody starts working. Your work is to practice. I did it and my kids did it as well. The joy for us as parents is that our three children (we have two sons and a daughter) all chose different kind of music: our daughter is jazz musician and a songwriter, so we were educated in this music, we went to jazz clubs and listened to this whole new area. Middle child is an opera singer, so go more to the opera and hear more opera. The eldest one is a film composer, so we are always in the movies. Listening to these various kinds of music has really opened us.
В едно интервю майка Ви казва, че баща й е бил „твърде наивен“ да мисли, че като е немски адвокат, никой няма да го закача. Тя говори и за „безграничната глупост“ на нацистите. Не знам дали следите световната политика, но мислите ли, че сме на прага на това отново да попаднем в едни мрачни времена?
Ами, човешката природа хиляди години не се е променила. Нещо, което е много, много трудно за майка ми … тя е на 99 г. сега … а вече поне 35 години прави образователни кампании, говори в училища, на млади хора, в университети, в парламенти. Говори и пред Бундестага, Меркел присъстваше, новите крайно десни бяха там. Аз бях там. И имаш там един жив свидетел на най-ужасните неща, който ти казва „Ето така беше. Трябва да внимаваме. Не трябва да се мразим“. Мислещите хора го разбират, но тези, които не виждат по-далече от носи си – не, и това много я депресира. Никой не се учи, наистина да се учи, защото само така можем да променим света. Можем.
:
Много сте оптимистичен за промяната на света …
Вижте, ние музикантите и вероятно всеки, занимаващ се с изкуство, живеем на друга планета, наистина, защото се обичаме, обичаме това, което правим и живеем в балон. И разбира се, чуваме за тези ужасни неща … Баренбойм, например, опита с неговия оркестър West-Eastern Divan Orchestra, в който палестинци и евреи свирят заедно. Фантастична идея и оркестърът стана много популярен. Но всъщност съм чувал, че често музикантите в него не си говорят. Така че дори и там не минава без проблеми.
In an interview your mother says that her father was “too naïve” to think that as a German lawyer no one will disturb him. She also talks about the “boundless stupidity” of the Nazis. I don’t know if you are following the politics but do you think we are the edge of falling again into some same dark times?
Well, human nature is unchanging over thousands and thousands of years. The very, very difficult thing for my mother is … she is 99 now …and she has done since at least 35 years an educational campaign, speaking to schools, to young people, universities, parliaments. She has spoken to the Bundestag, Merkel was there, the new right wing was there. I was present. There you have a living witness of the worst things, who is saying “this is how it was. We must be careful. We must not hate each other”. The people who are enlightened get it, but the ones who don’t see further then their nose, they don’t. So she gets very depressed about that. Nobody is learning, really learning because we could change the world. We could do it.
:
You are very optimistic about changing the world …
Well, you see, we musicians and probably everybody who is involved with the arts, we live in another planet, we really do, because we like each other, we love what we do and we live in this bubble. And of course we hear about all these nasty things …Barenboim, for example, tried with his West-Eastern Divan Orchestra with Palestinian and Jewish playing together. Fantastic idea and it became famous. But actually I have heard that often they don’t talk to each other in the orchestra. So even there, it is not without problems.
Имате ли любимо произведение за виолончело, което можете да свирите отново и отново?
Oооо…
Добре. Повече от едно 🙂
Бих казал няколко. Да, има произведения, които не ми омръзват. Но не е само едно. Освен това, обичам да ги оставям настрана за малко, да им дам почивка, защото ти се иска да ги погледнеш от друг ъгъл и после да се върнеш отново при тях. Но тъй като имам богат репертоар, обикновено произведението, което свиря в момента, е това, което наистина обичам. След това преминавам към следващото.
:
Позволете ми да парафразирам леко въпроса си: Ако някой не е слушал досега виолончело, какво ще му изсвирите?
Това винаги ще бъде Бах. Първо, защото виолончелото е само и моментално музиката е красива. Всеки реагира на нея, защото е перфектна! Можеш да свириш Бах в бар или в концертната зала … навсякъде!
Do you have a favorite cello piece that you can play over and over again?
Ohhhh…
OK. More than one 🙂
I would say a few. Yes, there are some pieces that I don’t get tired of. But not just one. Also, I like to leave them for a little bit, to give them a holiday, because you want to look at it from another perspective and then come back to it. But because I play a big repertoire it is usually the thing that I play at the moment that I really love. Then I move to the next one.
:
Let me paraphrase a bit: if somebody hasn’t heard the cello, what would you play for him/her?
It would always be Bach. First because the cello is alone and it is immediately beautiful as music. Everybody responds to it because it is perfect! You can play Bach in a bar or in a concert hall …anywhere!
Вижте още
Библиотека „Философия“: Прави ли ни музиката по-добри? – Част 1
Ако някой ни попита „Музиката прави ли хората и общест
