Льо Корбюзие: Последното плуване на един визионер
На 27 август 1965 г. светът губи една от най-влиятелните и противоречиви личности в света на архитектурата – Шарл-Едуар Жанере-Гри, известен на всички като Льо Корбюзие. Шестдесет години след неговата смърт наследството му остава бетонирано в съвременната архитектура, а идеите му все още са обект на дебати, възхищение, следване и оспорване.
На днешния ден преди шестдесет години, пренебрегвайки съвета на лекаря си, 77-годишният архитект се насочва към обичайното си плуване в Средиземно море край бреговете на Рокбрюн-Кап-Мартен.
Именно там, във водите, които обичал и отдал се на любимо свое занимание, той получава фатален инфаркт. Тялото му е намерено от плажуващи по-късно същата сутрин – тих край на живот, белязан от смели виждания, неуморни иновации и бурни реакции, които те предизвиквали.
Роден в Швейцария през 1887 г., Льо Корбюзие никога не получава официална диплома по архитектура. Вместо това, той се учи чрез практика, усвоявайки техники от майстори като Огюст Пере, който го запознава със стоманобетона – материал, който той ще използва и почита през цялата си кариера.
Ранните му пътувания, особено пътуването му през 1911 г. през Източна Европа и Средиземноморието, оформят дълбоко неговата архитектурна философия. Той вярва, че архитектурата трябва да служи на човека и обществото. „Къщата е машина за живеене“, заявява той в една своя прочута фраза.
Революционни, така могат да бъдат определени проектите на швейцарския архитект. От скулптурния параклис Notre-Dame-du-Haut в Роншан до Unité d’Habitation в Марсилия, Льо Корбюзие преосмисля начина, по който хората могат да живеят и функционират заедно.
Неговите „жилищни единици“ са смели експерименти в общностния живот, интегриращи жилища с магазини, училища и зелени пространства. Въпреки че не всички са успешни, те правят нещо изключително важно: предизвикват така необходимите дискусии за урбанизма и социалната архитектура.
В последните си години Льо Корбюзие не спира да работи въпреки личните загуби и професионалните предизвикателства. Той губи майка си, към която е изключително привързан и която е най-близкия му човек, което остава у него дълбоко чувство за самота и изолация. То се подсилва и в професионално отношение от факта, че негови най-близки сътрудници се отправят по свой собствен път в архитектурата.
На всичкото отгоре великият архитект започва да поставя под въпрос вярата си в модернизма и развитието на технологиите, заради засилващите се усещания за отчужденост и „бездомност“, дошли с модерното време. Въпреки това Льо Корбюзие продължава да проектира, рисува и пише, преразглеждайки стари проекти и усъвършенствайки визията си. Той дори планира фондацията, която ще съхранява работата му след смъртта му.
Днес 17 от неговите сгради, построени в седем различни държави за период от половин век, са обекти на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Сред тях няма как да не споменем държавния комплекс в Чандигарх, Индия, жилищния комплекс „Unité d’Habitation” в Марсилия, Църква „Нотр Дам дьо О“ в Роншан, Франция, манастира „Св.Мария от Ла Турет“, Франция, Националния музей на източното изкуство в Япония.
Разбира се, наследството на Льо Корбюзие е опорвано през годините от някои критици, според които, на суровия му и аскетичен модернизъм и интензивното използване на бетон липсва топлина, както и че архитектът е пренебрегнал местните традиции. Въпреки това влиянието му е неоспоримо.
Последното плуване на Льо Корбюзие не е било просто личен ритуал – то е било метафора за живота му. Той се гмурка с главата напред в идеи, в противоречия, в бъдещето. И дори днес, шестдесет години по-късно, вълните на неговото визионерство продължават да оформят света, който изграждаме и в който живеем.
Вижте още
Оскар Нимайер – господарят на красивите железобетонни извивки
„Главното не е функционалността, а красотата“ – това
