В джаза с … Йоан Иванов: „Аз съм нищо без саксофона“
Видях за първи път Йоан през лятото на 2024 г.. Засичах го на различни джаз събития – хванал здраво саксофона, с поглед зареян в една вселена, която завинаги ще остане енигма за мен, вселената на пълната отдаденост на музиката. Изглеждаше ми крехък и на фона на слабичкото му тяло ми се струваше, че дрехите са му широки. Обувките му пък бяха винаги отворени. Сякаш беше сключил пакт с облеклото си, съгласно който нищо не трябва да го спира, да го ограничава, да го стяга. Щом го зървах си казвах „Ето го, свободният дух е тук“. А той, къде търпеливо, къде не чак толкова, чакаше възможността да излезе на сцената и да се слее със саксофона си.
Тази година Йоан Иванов, също като младия пианист Павел Найденов, беше сред избраните участници в Банско джаз академия и също имаше концерт на сцена „Млади таланти“ със специално формираната група „Нов платък“*. В нея влизат още Андрей Велков (барабани), Евгений Шишенков (пиано) и Никола Атанасов (бас).
Йоан е роден в София, но е прекарал детските си години в Каварна. Учил е в английската гимназия, а след приравнителни изпити в 11-ти клас става възпитаник на Националното музикално училище „Любомир Пипков“. Тази година е приет в Музикалната академия, където ще учи саксофон в класа на Димитър Льолев.
Използвах една от вечерите на Банско джаз фест, когато го забелязах да върви устремен нанякъде и го спрях: „Много искам да те интервюирам“. Отговори ми със „защо?“ Изтръпнах. Изобщо не бях помисляла за вариант, в който получавам отказ. Смутолевих нещо и той каза „Добре, става“. Резултатът е това интервю. Йоан сподели в него, че му харесва да използва театрални похвати в комуникацията си с хората. Бях ли манипулирана? Успях ли поне малко да надникна зад неспокойните му очи? Наистина не знам.
I first saw Yoan in the summer of 2024. I would spot him at various jazz events – holding his saxophone tightly, his gaze fixed into a universe that would forever remain an enigma to me, the universe of complete dedication to music. He seemed fragile to me, and against the backdrop of his thin body, his clothes looked somewhat baggy. He always wore open shoes. It was as if he had made a pact with his clothing, according to which nothing should stop him, limit him, or constrict him. As soon as I would catch sight of him, I would say to myself, “Here he is, the free spirit.” While he, sometimes patiently, sometimes not so much, was waiting for the opportunity to go on stage and fuse with his saxophone.
This year, Yoan Ivanov, like the young pianist Pavel Naydenov, was among the selected participants in the Bansko Jazz Academy and also had a concert on the „Young Talents“ stage with the specially formed group, named „Nеw reed“*. The group also includes Andrey Velkov (drums), Evgeny Shishenkov (piano) and Nikola Atanassov (bass).
Yoan was born in Sofia, but has spent his childhood in seaside town of Kavarna. He has studied at First English Language School – Sofia, and after equivalency exams in the 11th grade he became a student of “Lubomir Pipkov” National School of Music. This year he was accepted to the “Prof. Pancho Vladigerov” National Academy of Music, where he will study saxophone in the class of Dimitar Liolev.
I used one of the evenings at the Bansko Jazz Festival when I noticed him walking vigorously somewhere and stopped him: „I really want to interview you“. He responded with „why?“ I shuddered. I hadn’t even considered the option of being rejected. I blurted out something and he said „Okay, fine“. The result is this interview. In it, Yoan shared that he liked to use theatrical techniques in his communication with people. Was I manipulated? Did I manage to peek at least a little behind his restless eyes? I really don’t know.
The title of the interview is “In the jazz with… Yoan Ivanov: “I am nothing without the saxophone””
Как започна твоята любовна история с музиката?
Не съм сигурен. Като по-малък никога не съм мислел да се занимавам с музика, нито някой от родителите ми ме е карал да се насочвам в някаква посока. Помня, че когато в 5-ти клас се преместихме в София, исках да вляза в музикалното училище, защото ми изглеждаше елитно. Преди това една година бях свирил в духов оркестър в Каварна, но не бях особено сериозен.
:
На какъв инструмент?
Там всички започват на алт хорн. Това е първо ниво музикант. После, ако задобрееш и ако имаш право на избор, можеш да избереш тенор хорн или цугтромбон. Вече най-добрите стават тромпетисти.
:
Тромпетистите ли се смятат за най-големи професионалисти?
Ами те имат най-много задължения, отговарят за най-много неща и ако те сгрешат, най-много се чува. Алт хорнът, ако обърка, никой няма да разбере.
:
Да се върнем на 5-ти клас …
Тогава се опитах да вляза в музикалното училище. Два месеца ходих на уроци по пиано и солфеж. Нищо не научих, защото обичах да си седна и да си свиря някакви мелодийки, а госпожата искаше от мен да уча ноти и неща, които ми бяха толкова непонятни и досадни. Ако тогава изобщо е имало някаква моя любов към музиката, заради тези изисквания тя се изгуби за известно време. Вероятно и една консултация в музикалното училище, за това на какво да наблегна преди изпита, също повлия. Там госпожата, след като ме чу как пея и свиря, ми каза изобщо да не се пробвам и да не се явявам на изпита. Беше твърде обезкуражаващо. За едни четири години доста намразих музиката и най-вече живите изпълнения. Не исках да виждам никой да се забавлява на сцена. Ако чуех, че някъде има концерт, не ходех, камо ли пък, ако връстници изпълняваха нещо.
:
И как се върна чувството към музиката?
Влязох в едно квартално училище. Там учителката по музика беше много шантава и много строга. Спомням си, как веднъж пеехме някаква песен, а тя идва и едва забележимо пипа по рамото само определени хора. После каза „Всички, които пипнах да дойдат при мен.“ Оказа се, че ни е избрала за училищния хор. Тогава много се изкефих. Тя не ни караше да четем ноти, просто слушахме и учехме песните. Всяка година трябваше да си защитим мястото в хора. Излизаш сам пред всички и започваш да пееш акапела. Това си е предизвикателство, защото в хора е много лесно да се скриеш, да слушаш другите и да се оправяш по тях. После влязох в английската гимназия, за да съм с приятели, но нямах идея защо иначе съм там и към какво се стремя. Чух обаче, че има духов оркестър. Влязох в него на барабани като не бях особено сериозен.
:
Изхвърлиха ли те?
Не. След 2-3 месеца диригентката ме попита дали не искам да свиря на друг инструмент. Някой някога ми беше казал, че са ми твърде дебели устните, за да свиря на саксофон и че няма да мога да изкарам звук. Мислех, че всички музиканти само като ме видят и могат да кажат „Този не може да свири на саксофон“. Та казах с насмешка на госпожата „Би било хубаво да пробвам на саксофон да видя мога ли да изкарам звук“. Тя пък взе, че се съгласи и ми даде саксофон.
:
И какво стана?
Тогава по цял ден играех на видеоигри. Взех саксофона вкъщи и преди да го пробвам си казах „Добре, малко само ще го чуя това нещо как звучи, пък като ми писне, веднага ще отида да играя. Ще му дам 15 минути“. Изобщо не ги усетих, нито следващите два часа. Оттогава постепенно започнах да губя интереса си към видеоигрите. Просто те толкова избледняха, целият останал свят стана някак скучен. Като имах възможността да свиря, всичко останало губеше смисъл. Сам се научих да свиря. На нотите също се научих сам.
How did your love story with music begin?
I’m not sure. When I was younger, I never thought about pursuing music, nor did any of my parents push me in any direction. I remember that when we moved to Sofia in the 5th grade, I wanted to go to the music school because it seemed elite to me. Before that, I had played in a brass band in Kavarna for a year, but I wasn’t particularly serious.
:
On what instrument?
Everyone starts there on the alto horn. That’s the first level for a musician. Then, if you get better and if you have the choice, you can choose the tenor horn or the slide trombone. The best ones become trumpet players.
:
Are trumpet players considered the biggest professionals?
Well, they have the most duties, they are responsible for the most things, and if they make a mistake, it is heard the most. While if the alto horn makes it, no one will understand.
:
Let’s go back to the 5th grade…
At that time I tried to get into the music school. I took piano and solfeggio lessons for two months. I didn’t learn anything because I liked to sit and play some melodies, and the teacher wanted me to learn notes and things that were so incomprehensible and boring to me. If I had any love for music at all back then, it was lost for a while because of these requirements. A consultation at the music school about what to focus on before the exam probably also had an impact. There, the lady, after hearing me sing and play, told me not to try at all and not to take the exam. It was very discouraging. For about four years, I pretty much hated music and especially live performances. I didn’t want to see anyone having fun on stage. If I heard that there was a concert somewhere, I wouldn’t go, let alone if my peers were performing something.
:
And how did the feeling for music come back?
I went to a school in my neighborhood. The music teacher there was quite crazy and very strict. I remember how once we were singing a song, when she came and barely noticeably touched only certain people on the shoulder. Then she said, „Everyone I touched, come with me.“ It turned out that she had chosen us for the school choir. I was very happy then. She didn’t make us read music, we just listened and learned the songs. Every year we had to defend our place in the choir. You go out alone in front of everyone and start singing a cappella. This is a challenge, because in the choir it is very easy to hide, listen to others and make it right following them. Then I went to the English language school to be with friends, but other than that I had no idea why I was there and what I was striving for. However, I heard that there was a brass band. I joined it on drums, not being particularly serious.
:
Were you thrown out?
No. After 2-3 months, the conductor asked me if I wanted to play another instrument. Someone had once told me that my lips were too thick to play the saxophone and that I wouldn’t be able to make a sound. I thought that all musicians just by looking at me could say, „This guy can’t play the saxophone.“ So I said to the conducter with a sneer, „It would be nice to try the saxophone to see if I could make a sound.“ She agreed and gave me a saxophone.
:
And what happened?
At that time, I used to play video games all day. I took the saxophone home and before I tried it, I said to myself „Okay, I’ll just check for a while how this thing sounds and then when I get bored, I’ll go play. I’ll give it 15 minutes“. I didn’t feel them at all, nor did I feel the next two hours. From then on, I gradually started losing interest in video games. They just faded so much; the rest of the world became somewhat boring. When I had the opportunity to play, everything else lost sense. I taught myself to play. I also taught myself the notes.
Вили Стоянов онзи ден каза на сцената, че дори не знаеш на кои джаз точки в Банско трябва да свириш, защото в главата ти е само джаз. Съгласен ли си с това твърдение?
Сега не знам доколко да навлизам в нашите отношения с Вили Стоянов, ама не съм изперкал, ако това е основата на въпроса.
:
Е, той спомена и лудостта в очите ти (смеем се), но тук говорим за една хубава лудост, в смисъл на любов към това, с което се занимаваш …
Ама на мен наистина ми е важно кога и къде трябва да съм само 15 минути по-рано. Справям се с проблемите, когато дойдат. А относно Вили Стоянов, когато влязох в музикалното училище, той водеше брас бенда. Той е толкова силен, лидерски характер, че прави така, хората около него да спазват неговите правила. Когато той влезе в стаята, тя се превръща в „стаята на Вили Стоянов“. А аз винаги съм се съпротивлявал срещу авторитета. Пробвал съм да се оставя под влиянието на авторитета и просто не става, има някакво триене. Понякога става, зависи кой е, но много рядко. Обичам аз да водя, да си имам аз мои си неща ..
:
Т.е. ти като влезеш в стаята …
Да! Да е моята стая. (смее се). Затова всички проекти, в които съм участвал, са мои. Дори да не са мои, след време стават (усмихва се дяволито).
:
Значи ти си един бъдещ Вили Стоянов? Даже отсега си си вече един Вили Стоянов.
Ама по мой си начин. Има лидери, които много се налагат, което донякъде е яко, защото трябва да има някой, който да каже как ще се случат нещата, който да вложи собствения си характер и всички да се повлияят от него. Да не говорим, че започват да приличат на него и след време да се държат като него. При Вили е така. Моят басист ми каза, че аз по-скоро култивирам уникалността на хората около мен, че им оставям много пространство всеки да си прави неговото нещо. Не знам колко е вярно, но ще разберем с времето.
:
Май се люшкаш между авторитаризъм и свобода…
Защото свободата не е липса на контрол. Трябва някой да ти я даде. В случая с моя състав давам на всички колкото аз мога да им дам свобода, т.е. аз върша действието по някакъв начин, въпреки че не ги карам нищо конкретно да правят.
Vili Stoyanov said on stage the other day that you didn’t even know which jazz venues in Bansko you should play at, because all you had in your head was jazz. Do you agree with that statement?
Now I don’t know how much to go into our relationship with Vili Stoyanov, but I’m haven’t gone nuts, if that’s the basis of the question.
:
Well, he also mentioned the madness in your eyes (we laugh), but here we are talking about a nice madness, in the sense of love for what you do …
But it really matters to me when and where I have to be just 15 minutes in advance. I deal with problems when they come. And about Vili Stoyanov, when I entered the music school, he led the brass band. He is such a strong, leader kind of character that he does so that the people around him follow his rules. When he enters the room, it becomes “Vili Stoyanov’s room”. And I have always resisted authority. I have tried to let myself be influenced by authority and it just doesn’t work, there is some friction. Sometimes it works, it depends on who it is, but very rarely. I like to lead, to have my own things…
:
You mean when you enter the room …
Yes! To be my room. (laughs). That’s why all the projects I’ve participated in are mine. Even if they’re not mine, they eventually become mine (smiles mischievously).
:
So, you’re a future Vili Stoyanov? In fact, you already are one Vili Stoyanov.
But in my own way. There are leaders who impose themselves a lot, which is kind of cool, because there has to be someone who says how things will happen, who puts in his own character and everyone is influenced by him. Not to mention that they start to look like him and after a while behave like him. That’s how it is with Vili. My bass player told me that I rather cultivate the uniqueness of the people around me, that I leave them a lot of space to do their own thing. I don’t know how true it is, but we’ll find out in the future.
:
You seem to be wavering between authoritarianism and freedom…
Because freedom is not lack of control. Someone has to give it to you. In the case of my band, I give everyone as much freedom as I can, i.e. I do the action in a certain way, even though I don’t make them do anything specific.
Би ли искал да преподаваш един ден?
Представял съм си го. Понякога наистина ми се иска, защото имам чувството, че разбирам днешната младеж, макар че постоянно се оказва, че има много разминавания между мен и връстниците ми и то за някакви основни неща, които съм приемал за даденост. Вероятно има потенциал един ден да преподавам, но не мисля да се забатачвам натам. Моят учител по саксофон ми даваше да преподавам на ученици от време на време. Реших, че мисли, че от мен не става музикант и че ще трябва да стана учител. Повечето хора, ако първо станат учители, а после се опитват да станат музиканти, просто не става. Аз тогава така мислех и се изплаших.
:
Има ли български музикант, с когото винаги би застанал на сцената с удоволствие?
С повечето от тях не съм свирил. Много ми е хубаво да свиря и да си говоря с Борис Петков. Иначе един от любимите ми характери на българската сцена е Константин Костов. Той е по-различен. Другите, учителите и по-големите, се държат някак приятелски с нас, казват да им говорим на „ти“. Ако са чули например едно мое хубаво изпълнение, го имат предвид и казват „Аз те знам, че свириш хубаво. Спомняш ли си миналата година? Сега си по-добър от тогава“. При Косьо няма такова нещо. С него е по-сериозно. Просто усещам, че може и да не се получат нещата, може и да не стана никога музикант, може и нищо да не стана: „Никога не си бил нищо, сега не си нищо, да стискаме палци, че някога може и да станеш нещо“.
:
Едва ли е казал точно така. По-скоро ти така чувстваш нещата …
Да, така го усещам, което всъщност е много хубаво, защото преди да се запозная с него, мислех, че съм сериозен и давам всичко от себе си. После разбрах, че има много, много повече сериозност. По едно време ми спря уроците, защото не се развивах и тогава се почувствах много зле. Според него всички музиканти трябва да могат да свирят на пиано и иска аз да се науча. Обяснява ми неща на пианото. Аз после си ги упражнявам, ама не на пианото, а на саксофона. И отивам при него и на пианото свиря пак същите глупости. Беше тъпо от моя страна, но ми беше много трудно да се навия да свиря на пиано.
:
А започна ли все пак?
Да. Малко по малко. Все още съм доста назад.
:
Но не ти доставя удоволствие като саксофона?
Ами трудно е, защото аз толкова енергия съм вложил в това да мога едва да звуча приятно и толерируемо на саксофона за мене си. С пианото имам някакви идеи, въображението ми се впуска напред, но просто ръцете ми са много, много назад. Опитвам се да навляза, защото пианото разширява неимоверно границите. Ще ми помогне да разбирам и пианистите какво правят, нещо което много искам, за да мога да комуникирам по-добре с тях.
Would you like to teach one day?
I’ve imagined it. Sometimes I really wish I could, because I feel like I understand today’s youth, even though it regularly turns out that there are a lot of differences between me and my peers, and moreover about basic things that I have taken for granted. There’s probably potential for teaching one day, but I don’t want to plunge into that now. My saxophone teacher used to let me teach students from time to time. I figured he thought I wouldn’t make a musician and that I would have to become a teacher. Most people, if they first become teachers and then try to become musicians, it just doesn’t work out. That’s what I thought at the time, and I got scared.
:
Is there a Bulgarian musician with whom you would always be happy to stand on stage?
I haven’t played with most of them. I really enjoy playing and talking with Boris Petkov. Otherwise, one of my favorite characters on the Bulgarian stage is Konstantin Kostov. He’s different. The others, teachers and elders, behave somewhat friendly with us, telling us to address them informally. If they’ve heard, for example, a good performance of mine, they have it mind and say „I know you play well. Do you remember last year? You’re better now than then“. There’s no such thing with Konstantin. With him it’s more serious. I just feel that things might not work out, I might never become a musician: „You were never anything, now you’re nothing, let’s keep our fingers crossed that one day you might become something „.
:
Surely, he hasn’t put it that way. It’s more like how you feel it …
Yes, that’s how I feel it, which is actually very good, because before I met him, I thought I was serious and giving it all. Then I realized that there was much, much more seriousness. At one point, he stopped my lessons because I wasn’t developing and then I felt really bad. According to him, all musicians should be able to play the piano and he wants me to learn it. He explains things to me on the piano. Then I practice them, but instead on the piano, I do it on the saxophone. And I go afterwards to him and play the same nonsense on the piano again. It was stupid of me, but it was very difficult for me to get used to playing the piano.
:
Have you started yet?
Yes. Little by little. I’m still quite far behind.
:
But it doesn’t give you pleasure like the saxophone?
Well, it’s hard, because I’ve put so much energy into being able to barely sound pleasant and tolerable on the saxophone for myself. With the piano, I have some ideas, my imagination is going forward, but my hands are just very, very far behind. I’m trying to make my way into it, because the piano expands the boundaries incredibly. It will help me understand what pianists do, too, which is something I really want, so that I can communicate better with them.
Колко време най-много можеш да издържиш без саксофона?
Зависи. Тази година ходих в планината да се уча от птиците, от музиката на самата природа, обаче ме хапаха комари, храната и водата ми свършваха непрекъснато, имаше много ходене и почти не успях да свиря. Един ден изобщо не свирих и ми беше доста неприятно, гризеше ме отвътре. Ако пък съм в София и прекарам един нормален ден без да свиря, накрая на деня не мога да заспя. Не мисля че това е правилно, може би с времето ще се оправи, но се чувствам по-малко човек, ако не свиря. Чувствам се нисше същество, защото аз съм нищо без този саксофон. То затова и Косьо, и други ментори се занимават с мен, защото аз обещавам, не с думи, а с погледа си, че ще дам всичко от себе си, цялата си енергия и всичкото си време, за да направя нещо в името на изкуството. Те взимат това на доверие и инвестират толкова много време в мен. Помагат ми във всичко и навсякъде. Аз това доверие съм го взел назаем и ако не го оправдая, просто усещам че …
:
Имаш много силно чувство за отговорност. Говорил ли си със съученици и връстници музиканти дали и те имат такива терзания?
Да не се правя на Достоевски, но най-вероятно ги имат, обаче предпочитат да ги игнорират, защото това е изключително тежък товар. И тази идея за релаксацията „О, стига ми толкова труд, време е малко да си почина.“ Не казвам, че човек не трябва да си почива. Просто тази почивка не трябва да е изкуствена. Не сме си говорили много задълбочено за тези неща, но когато аз загатна за моите терзания, за това, колко много очаквания имам от живота, по-големите не го вземат на сериозно. Връстниците пък просто не ми отговарят нищо. Не им се занимава да го говорим това. А и наистина на думи е твърде лесно. По- скоро трябва да го покажеш.
:
Спомена Достоевски. Чел ли си го?
Е, не съм го изчел, но съм чел някои неща: „Записки от подземието“, „Братя Карамазови“. Много се впечатлих. Той ме промени изключително много.
:
Т.е ти четеш?
Четенето, според мен, е като храненето. Все едно отдавна не съм ял калций и като хапна нещо с калций усещам как тялото ми започва отново да функционира правилно: събуждам се навреме, имам енергия. Същото е с книгите – мозъкът ми започва да работи, чувствам се щастлив. Не го правя по задължение, а от необходимост.
How long can you endure without a saxophone?
It depends. This year I went to the mountains to learn from the birds, from the music of nature itself, but I was bitten by mosquitoes, my food and water were constantly running out, there was a lot of walking and I almost couldn’t play. One day I didn’t play at all and it was quite unpleasant, I was having remorse. If I’m in Sofia and spend a normal day without playing, at the end of the day I can’t sleep. I don’t think that attitude is right, maybe it will get better with time, but I feel less of a person if I don’t play. I feel like an inferior being, because I’m nothing without this saxophone. That’s why Kosyo and other mentors are working with me, because I promise, not with words, but with my eyes, that I will give it my all, my whole energy and all my time, to do something in the name of art. They take it at face value and invest so much time in me. They help me in everything and everywhere. I have borrowed this trust, and if I don’t justify it, I just feel that…
:
You have a very strong sense of responsibility. Have you talked to your classmates and fellow musicians about whether they have such torments?
Not to pretend being Dostoevsky, but most likely they do. They just prefer to ignore them because it is an extremely heavy burden. And this idea of relaxation, “Oh, I have worked so hard, it is time to rest a little.” I am not saying that one should not rest. It is just that this rest should not be artificial. We have not talked about these things in great depth, but when I hint about my torments, about how many expectations I have from life, the elders do not take it seriously. My peers simply do not answer me. They do not care if we talk about it. And it is really too easy to talk rather than to do and prove things.
:
You mentioned Dostoevsky. Have you read him?
Well, I have read some things: “Notes from the Underground”, “The Brothers Karamazov”. I was very impressed. It changed me immensely.
:
So, you read books?
Reading, in my opinion, is like eating. It’s like I haven’t eaten calcium for a long time and when I eat something with calcium, I feel my body starting to function properly again: I wake up on time, I have energy. It’s the same with books – my brain starts working, I feel happy. I don’t do it out of obligation, but out of necessity.
Смяташ ли, че за да свириш, се лишаваш от нещо друго в живота?
Не мисля. Разни хора са ми казвали „Живей малко, стига си свирил“. Но как да не живея? Аз даже много си живея. Има дни, в които съм много по-концентриран и всичко е само музика. Но все пак, когато отида в стаята да свиря, си имам минути, в които просто гледам в нищото и си мисля за моите младежки терзания, за любов, за страданията ми и за какво ли не. Всичко си изживявам, даже понякога имам чувството, че го изживявам повече от тези, които ми казват да живея. Аз обичам да се губя, да пътувам на стоп, да обикалям. Не усещам да се лишавам от нещо. Напротив, усещането е по-силно, т.е. след като съм свирил и изведнъж отида някъде, целият свят ми се струва толкова реален.
:
Обичаш много да си сред природата …
Аз това пак го връзвам с музиката. Искам всичко да превръщам в музика. Звучи твърде банално, но има някакъв изследователски елемент. Опитвам се да разбера каква е същността на изкуството и на това да твориш. Да вземем за пример птичките – в чуруликането им има толкова много смисъл, всеки техен звук е много конкретен и на място. При тях няма излишна нота, докато ние, когато свирим, или поне аз като свиря, постоянно изсвирвам неща, които не съм имал предвид. Според мен в тази конкретика на природата има много изкуство. Ние в изкуството винаги се опитваме да направим нещо много специфично, за да има някакво значение. Сравнявайки се с птиците, просто виждам колко съм далеч от яснотата за това, което искам да правя.
:
Да разбирам ли, че според теб изкуството трябва да е минималистично, т.е да няма пренатрупване, да няма нито една излишна нота?
Много по-абстрактно е. Например, Джон Колтрейн е максималист. Той свири много ноти, но не мисли всяка от тях. Оставил се е на движението и на усета. При него идеята и посоката са толкова конкретни. Няма и секунда, в която да не мисли за музиката. И в този смисъл е минималист, защото няма излишни мисли. Иначе аз харесвам и минимализма, и максимализма,. Засега гледам, че съм тръгнал повече към максимализма, свиря едни излишни ноти, комбинирам ги, от което много рядко се получава нещо свястно. Но искам да мога да имам много конкретна идея за музиката, независимо какво изразно средство използвам – малко или много ноти. Важното е мисълта да е една.
:
Да си представим, че ставаш супер известен и създадат лимитирана серия саксофони на твое име. Ще имат ли те някакъв специфичен елемент или цвят, нещо различно от традиционния саксофон?
Едва ли ще искам да е по-неудобен за свирене, но ще искам нещо да бъде различно. А може би няма да искам нищо да е различно. Може би цялата оригиналност трябва да идва от музиканта, не от инструмента. Има хора, които, за да звучат като някой голям музикант, си купуват същия саксофон, същия мунщук, същия платък, същите неща, имитират и след 10 години звучат като него. Браво! И какво от това? То е имитация. Не мислят като него, не живеят като него, не свирят като него, само звучат като него по начин, по който личи че го имитират. Не че съм против имитацията, защото аз самият имитирам супер много.
:
Е, то се започва с имитация ..
Но не и да ти е дестинацията. Именно това е, че имитацията, както и много други неща, не е цел, а средство за постигането й. Трябва да гледаме много по-надалеч. Това, че искам да имам добра техника не ми е целта. Искам един ден да използвам добрата си техника, за да правя нещо.
:
Нещо ново? Казват, че всичко вече е измислено от човечеството и нищо ново не може да бъде създадено.
Математически вярвам, че е измислено. Тоновете са само 12. Ритмите малко повече. Кой знае, може някой още нещо да измисли на принципа проба-грешка.. Аз вярвам, че природата на човешката душа е толкова сложна, че не е възможно да има две еднакви и че с някой друг може да използваме същите изразни средства, същите мелодии, но целият смисъл, целият контекст е съвсем различен. И точно тук говорим за уникалност.
Do you think that in order to play the sax, you deprive yourself of something else in life?
I don’t think so. People tell me „Live a little, enough with the playing“. But how am I not living? I actually live a lot. There are days when I’m much more concentrated and it is all about the music. But still, when I go into the room to play, I have minutes when I just stare into the void and think about my youthful torments, about love, about my suffering and about whatever else. I experience everything, sometimes I even feel like I experience it more than those who tell me to live. I like to get lost, to hitchhike, to travel around. I don’t feel like I’m depriving myself of anything. On the contrary, the feeling is stronger, i.e. after I’ve played and suddenly go somewhere, the whole world seems so real to me.
:
You really like being out in the nature …
This is intertwined with music. I want to turn everything into music. It sounds too banal, but there is some element of research. I try to understand the essence of art and of creating. Let’s take birds for example – there is so much meaning in their chirping, each of their sounds is very specific and in place. There is no unnecessary note with them, while when we play, or at least when I play, I constantly play things that I didn’t mean. In my opinion, there is a lot of art in this specificity of nature. In art, we always try to do something very specific, so that it has some meaning. Comparing myself to birds, I just see how far I am from clarity about what I want to do.
:
Am I to understand that in your opinion art should be minimalist, i.e. there should be no overabundance, not a single superfluous note?
It is much more abstract. For example, John Coltrane is a maximalist. He plays a lot of notes, but he doesn’t think about each of them. He has immersed himself into the movement and the feeling. His idea and his direction are so concrete. There is not a second in which he doesn’t think about the music. And in this sense, he is a minimalist, because he doesn’t have superfluous thoughts. Otherwise, I like both minimalism and maximalism. For now, I see that I am more inclined to maximalism, I play some superfluous notes, I combine them, which very rarely results in anything decent. But I want to be able to have a very specific idea about music, regardless of what means of expression I use – a few or a lot of notes. The important thing is that the thought is one.
:
Let’s imagine that you have become super famous and they create a limited-edition saxophone in your name. Will it have any specific element or color or something different from the traditional saxophone?
I will hardly want it to be more uncomfortable to play, but I will want something to be different. Or maybe I will not want anything to be different. Perhaps all originality should come from the musician, not the instrument. There are people who, in order to sound like a great musician, buy the same saxophone, the same mouthpiece, the same reed, the same things, imitate and after 10 years they sound like him. Well done! So what? It is an imitation. They don’t think like him, they don’t live like him, they don’t play like him, they just sound like him in a way that shows that they are imitating him. It’s not that I’m against imitation, because I myself imitate a lot.
:
Well, it starts with imitation…
But it should not be the destination. That is precisely why imitation, like many other things, is not a goal, but a means to an end. We have to look much further. The fact that I want to have good technique is not my goal. I want to use my good technique one day for doing something.
:
Something new? They say that everything has already been invented by humanity and nothing new can be created.
Mathematically I believe that it has been invented. There are only 12 tones. A little more rhythms. Who knows, someone might invent something else on the principle of “trial and fail”. I believe that the nature of the human soul is so complex that it is impossible to have two that are the same and that with someone else we can use the same means of expression, the same melodies, but the whole meaning, the whole context is completely different. And this is where we are talking about uniqueness.
Как описваш джаза на приятелите ти, които не са музиканти?
Не се занимавам да им го описвам конкретно. Не мисля, че думите могат да го опишат, т.е. ако бях добър с думите сигурно щях да мога да го опиша. Джазът е начин на живот, той е съществуване и аз просто живея така. Ето така го описвам.
:
Най-хубавият ти концерт досега?
Когато публиката беше по-малко от групата на сцената. Ние бяхме квартет, а публиката – трима човека в Пловдив. Беше много яко.
* Платъкът на саксофона е това, което е „душичката“ в цигулката. Това е тънък тръстиков елемент, който се поставя на мундщука на духови инструменти, за да създава вибрацията, превръщаща въздушната струя в музика. Той е в основата на качеството на звука и на неговата красота. А един нов платък може да доведе или до прекрасно изпълнение на сцената, или до пълно фиаско.
How do you describe jazz to your friends who are not musicians?
I don’t bother to describe it. I don’t think words can describe it, i.e. if I were good with words I probably could describe it. Jazz is a way of life; it is existence and I just live like that. That’s how I describe it.
:
Your best concert so far?
When the audience was smaller than the band on stage. We were a quartet, and the audience – three people in Plovdiv. It was so cool.
* The saxophone reed is what the “soul” (sound post) is to the violin. It is a thin element made of reed that is placed on the mouthpiece of brass instruments to create the vibration that turns the air stream into music. It is crucial for the quality and beauty of the sound. A new reed can lead to either a wonderful performance on stage or a complete fiasco.
