Библиотека „Философия“: Да действаме или да бездействаме?

„Изкушението да съществуваш“ е сборник от 11 есета на румънския философ Емил-Мишел Чоран, който прекарва по-голямата част от живота си във Франция, където живее и работи до смъртта си. Творчеството на Чоран е наситено с проникновен философски песимизъм, а основни въпроси, които силно вълнуват румънския философ са страданието, етиката, религията, упадъкът и нихилизмът.

В „Изкушението да съществуваш“ критиката на Чоран е насочена към западната цивилизация, писателите, философите и т.н. Книгата не е от най-леките за четене и осмисляне, но пък, въпреки че вероятно румънският философ би ни разкритикувал за това, ние все пак обичаме предизвикателствата. Надяваме се и вие.

А ето и първият откъс от книгата. Той е от есето „Да мислиш срещу себе си“:

Наместо да оставим времето бавно да ни смила, ние сме решили, че трябва да наддаваме отгоре му, да добавяме и нашите мигове към неговите. Това скорошно време, присадено върху старото, това изработено и проектирано време неизбежно разкрива необуздаността си, с опредметяването си се превръща в история, чудовище, изправено от нас срещу самите нас, орисия, от която спасение няма дори да се приложат заклинанията на бездействието, предписанията на мъдростта.

„Настоящият живот противоречи на Дао“ – учи Лаодзъ, възможно най-нормалният човек. Но християнският вирус работи в нас: наследници на флагелантите, ние прибягваме до все по-изтънчени мъчения, за да съзнаем себе си. Религията запада? Ние сме продължители на приумиците й, както сме продължители на бичуването и крясъците от някогашните килии; волята ни за страдания не отстъпва на онази в манастирите по времето на разцвета им. Вярно, че Църквата е изгубила монопола си над ада, но точно тя ни е приковала с веригата на въздишките за превърнатите в култ изпитания, за изпепелената радост и ликуващата скръб.

И духът като тялото плаща за „наситения живот“. Майстори в изкуството да мислят срещу себе си, Ницше, Бодлер и Достоевски са ни научили да залагаме на заплахите срещу нас, да разтягаме кръга на страданията си, да черпим съществуване от раздялата с битието си. И онова, което в очите на великия китаец е символ на низвергване, упражнение по несъвършенство, съставлява за нас единственият начин да се притежаваме, да влизаме във връзка със себе си.

„Ако човек нищо не обича, ще е неуязвим“ (Джуандзъ). Дълбока повеля – и неприложима. Как да стигнем апогея на безразличието, когато дори апатията ни е напрежение, сблъсък, агресивност? Няма мъдри сред прадедите ни, всички са били неудовлетворени, незаситени, разпалени и, щем не щем, трябва да продължим разочарованията и изблиците им.